Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (142)

141

Помещението, в което бяха преместили Гидиън, бе много по-голямо от предишното. По негова преценка бе около шест метра на дължина и четири на ширина — истински палат в сравнение с кибритената кутийка, в която бе затворен преди. Това обаче нямаше значение. Пак си бе затворническа килия.

Вратата бе отворена и от двете ѝ страни стояха двама Наблюдатели. Гидиън познаваше единия, беше го виждал преди с Дракон. Вътре, прикрепени високо на стените, горяха четири факли. На твърдия каменен под бяха сложени две импровизирани дървени легла, покрити със слама. В ъгъла на стаята имаше две тесни каменни корита, пълни с вода. Ако не грешеше, помещението се намираше при един завой на коридора, на около петдесет метра от стръмното стълбище, което водеше към склада.

Не след дълго разбра защо беше там. Щяха да доведат момичето. От тук щеше да им е по-удобно да я качат в очакващия я автомобил.

Гидиън чу стъпки и мъжки гласове. На прага паднаха сенки и в килията влязоха четирима Наблюдатели. Отначало не забеляза жената сред тях. Двама от мъжете я вдигнаха за ръцете, а останалите сграбчиха краката ѝ. Залюляха я и я пуснаха на леглото.

Единият от мъжете бе Дракон. Първите двама Наблюдатели излязоха, а той остана за малко в килията:

— Много е слаба, не е яла нищо почти седем дни. — Постави ръка на рамото на добре сложения Наблюдател до себе си.

— Това е Хвърчаща риба. Той ще стои пред стаята. Инструктиран е да извика лекар, ако състоянието ѝ се влоши. Разбра ли?

Гидиън кимна.

— Добре, защото тази жена не бива да умира. Най-важното за нас е здравето ѝ. Поне за следващите двайсет и четири часа.

Удари Гидиън приятелски по рамото, после излезе заедно с Хвърчаща риба и затвори желязната врата зад тях.

Гидиън се зачуди дали Повелителят е казал на Дракон за връзката помежду им. Това би бил правилният ход, ако наистина се безпокоеше за подкрепата на Вътрешния кръг. Гидиън би постъпил точно така, ако беше на негово място.

Сега за първи път огледа жертвата. Явно съвсем доскоро е била изключително красива. Дори без грим и с мръсна и сплъстена тъмна коса си личеше, че е естествено привлекателна. Късата ѝ роба с качулка се бе набрала нагоре и той виждаше ивица плът и част от татуировка: британското знаме — знак за едно друго, отминало време; символ на предишен бунтарски период, на предизвикателен флирт и открито непокорство. Гидиън се наведе и смъкна дрехата надолу, за да запази благоприличието и достойнството ѝ.

Тя плесна ръката му.

— Оставѝ ме!

Той се стресна и отстъпи назад. Жената седна на леглото и зае отбранителна поза. Беше дезориентирана и уплашена.

— Не се приближавай! Не се приближавай до мен!

— Няма да те нараня. Наистина няма.

Тя се огледа. Молитвите ѝ не бяха изпълнени изцяло, но поне вече не беше в онази клаустрофобична адска дупка. Можеше да се протегне, да легне. Да диша.

Вгледа се в непознатия до себе си с потъмнели от страх и изтощение очи.

— Кой си ти? Защо си тук с мен?