Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (42)

41

Кейтлин Лок имаше едно много просто правило по отношение на мъжете — една среща и после сбогом.

Сега, докато седеше в апартамента на баща си, ѝ се наложи да си припомни всички причини да се придържа към това правило. У Джейк Тимбърленд имаше нещо, заради което ѝ се искаше да зареже предпазливостта.

Не беше само добрият външен вид. Всички мъже край нея бяха хубави. Нито пък богатството му. Така или иначе, за да се навъртат край нея, мъжете трябваше да имат пари. Просто той бе толкова… същински британец. Което, в крайна сметка, бе и причината да дойде в проклетата им държава. Да опита от Англия. Да види нещо по-старо от къщата на баба си. Да се потопи в културата, която бе променила света; владяла половината земно кълбо. Кралица, империя и разни такива старинни работи.

Някъде дълбоко в себе си наистина бе мислила, че може да се запознае с мъж като него, така екзотично необикновен и задълбочен. Тя бе наясно, че у Джейк има доста повече от видимото на пръв поглед. Може би дори романтика. Раздялата на родителите ѝ преди години почти бе изличила подобни мисли от главата ѝ. Сега обаче копнежът ѝ се връщаше, подклаждан от съобщения като полученото преди малко. Снимка на един прекрасен изгрев, а под нея думите: „Нека го посрещнем заедно. Ела с мен в нощта. Ще посетим магично, древно място, където ще приветстваме яркочервения изгрев. Смей се с мен и остани да видим и залеза.“

Предложението определено бе изкусително. Без нощни клубове и преследващи я като хиени папараци. Без непрестанното дебнене на наетата от баща ѝ охрана. Бягство от реалността. Съобщението докосна душата ѝ, която жадуваше за свобода. Написа в отговор само едно „Да!“.

Не знаеше как ще се промъкне покрай костюмираните мъже, които винаги я следяха, покрай радиостанциите и камерите им за наблюдение. Щеше да намери начин. Тази нощ щеше да се изплъзне от златната клетка и да полети.