Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (132)

131

Повелителят на кръга поведе Гидиън през приличните на лабиринт коридори и сакрални помещения на Светилището. Вдигна ръце към изсечените от камък стени и таван:

— Древните са обикаляли кариерите наблизо и надалеч за тези камъни. Посветени строители ги носили и обработвали на ръка. Умението и прецизността им били невероятни. Всеки скален къс е благословен от самите Светини. Два милиона на брой. Цялата постройка е изградена, без да се използва хоросан.

Гидиън прокара ръка по гладките стени наоколо. Криволичещите коридори ставаха все по-тесни, а таваните — все по-ниски. Двамата се спускаха към самото сърце на Храма.

— А как така никой не е успял да открие това място?

Повелителят се усмихна:

— Много просто — никой никога не е имал причина да го търси. Никой не знае за съществуването му, то не е описано в историческите източници. Археолозите съсредоточават разкопките си край Стоунхендж. От време на време там има находки — дървен кръг, подобен на Светините, ритуален крематориум, костите на мъртви войни, древни брадви и инструменти. Това е достатъчно да задоволи апетита на академиците.

— Обаче има и друго, така ли?

— Много други неща — отвърна Повелителят. — Не става въпрос само за този храм. Съществуват много други свещени места, свързани едно с друго, строени с една и съща ориентация. Благословени и пазени. При това не само тук, а по целия свят.

Гидиън се смая колко много неща не знаеше. Имаше хиляди въпроси.

— Ела — подкани го Повелителят. — Над сто хиляди души са строили Светилището и Стоунхендж. Отнело им повече от двеста години да ги завършат.

Поведе го по спираловидно спускащия се надолу лабиринт от тунели.

— Извличали са камъните без машини. Използвали груби дървени шейни и ръцете си, за да пренесат огромни, неимоверно тежки късове на стотици километри разстояние. Понякога им се е налагало да прекосяват дълбоки водни басейни. Изработвали са скеле от паднали дървета, въжета от трева и лико и макари от отсечени дънери. Прокопали са изключително новаторска канализационна система, която функционира и сега, хилядолетия по-късно. Каналите минават през равнината над нас, тръбите прекосяват почвата и стигат до Светилището. Преминават през цялата постройка и се изливат във варни ями, подхранвани от подземни потоци. — Протегна ръка и докосна един отвор в каменния блок над главата си.

— Древни тръби за въздух. Осигуряват непрекъснат приток на кислород. Тези вертикални тунели са и нещо като звездни канали, проводници. Насочени са към определени звезди или съзвездия. Освен всичко останало Светилището е прецесионен часовник. Помага ни да сверяваме картите и календарите си, както са правили прадедите ни.

Повелителят го поведе през един тесен, оформен като арка проход. Озоваха се в коридор, който минаваше точно под Голямата зала.

— Макар че първоначалното предназначение на Светилището е било да служи за храм на Светините, през неолита е използвано и за много други неща. Представлявало е нещо средно между университет, болница, научно средище и административна управа. Тук са се практикували и изучавали наука, медицина, право, управление.

— Нима онова общество е било толкова развито? — учуди се Гидиън.

— Всяка епоха има своите първенци и водачи, дори неолитната.

Повелителят прекоси коридора и извади един голям железен ключ, закачен на кафява връв на врата му.

— Ще ти покажа, за да разбереш за какво говоря.

Отключи една тясна дъбова врата и двамата навлязоха в непрогледния мрак вътре. Въздухът там бе още по-хладен, а стъпките им отекваха по-силно. Повелителят запали една факла, закачена на стената, и няколко големи свещи, разположени на пода.

Когато очите им свикнаха с полумрака, пред тях се разкри обширна, идеално кръгла зала. В средата ѝ се извисяваше тъмен каменен блок. Стените бяха изсечени от кървавочервен гранит, който напомняше на използвания в египетските гробници. Покрай тях — и вляво, и вдясно, докъдето стигаше поглед — бяха изправени десетки отворени ковчези. Те бяха внимателно подпрени, така че черепите на мъртвите да виждат възможно най-добре приличния на пантеон звезден „проводник“ в центъра на помещението.

— Това е крипта — отбеляза Гидиън. — Кои са били тези хора? На какво се дължи това специално отношение?

— Това са древните, нашите предшественици. Тези изключителни мъже са проектирали и построили Светилището, Стоунхендж и всички останали кръгове, каменни и дървени. Също и ритуалните, и погребалните могили, заедно с алеите, които водят към тях и ги свързват помежду им.

Повелителят бавно тръгна из стаята, като палеше още факли и свещи.

— Това обаче не е само свещено място за покой, Гидиън.

Грамадният каменен блок в средата се виждаше все по-ясно. Изсечен бе от полиран пясъчник и бе поне пет метра висок и три широк. От двете му страни имаше лавици, отрупани с карти и свитъци. Другите две бяха разделени на прилични на малки пещи отделения, пълни с някакви дреболии.

Гидиън бе удивен. Приближи се като котка, дебнеща птица. Страхуваше се да протегне ръка и да докосне нещо. Това бе библиотека. Музей. Капсула на времето, съдържаща древни ръкописи, артефакти, дялани фигурки и сечива.

— Колко стари са тези неща? — попита, останал без дъх.

— Най-старите са от самото начало. — Повелителят посочи върха на монолита. — Резбованите плочи най-горе представляват първите планове на Светилището и Стоунхендж. Там пък, в най-големите ковчези, са останките от първите жертвоприношения — онези, които построили Светилището и Кръга.

— Строителите са били принесени в жертва?!

— Такава е била волята им. Те са знаели, че като предадат себе си на Светините, подсигуряват благословията им за децата си и за бъдните поколения.

Гидиън не помръдваше, застинал в благоговение. Това бе мечтата на всеки археолог. Все едно се бе озовал насред пещерата на Аладин, само че пълна с древната история на отдавна изгубена цивилизация. Това можеше да бъде откритието на живота му. Пулсът му се ускори:

— Никога не съм чел за подобно нещо. Дори в дневниците на баща ми не се споменава за това място и какво крие.

— Така и трябва да бъде. Да се говори и пише за него е забранено. — Повелителят се приближи към него и се усмихна. — Натаниел познаваше тази зала. Често работеше тук. Сред документите и пергаментите в архива ще откриеш и негови трудове. Всички Повелители са длъжни да дават своя принос, като допълват звездните карти и схемите на движението на звездите.

Толкова много история на едно място. Толкова много знания. Толкова много тайни. Гидиън усети, че му се вие свят. Повелителят махна към вратата и развали магията.

— Трябва да тръгваме. Искам да ти покажа още много неща, а времето е малко.

С огромна неохота Гидиън излезе. Повелителят угаси факлите и свещите и заключи отново вратата. Двамата мълчаливо стигнаха края на коридора и започнаха да се изкачват внимателно по стръмни каменни стълби, които сякаш нямаха край. Притискаха се като клонки бръшлян към външната стена на Светилището. Нямаше перила, нито предпазна мрежа. Ако залитнеха или се подхлъзнеха, щяха да се пребият.

— Внимателно — каза му Повелителят. — Възможно е все още да си прекалено слаб заради посвещаването.

Съветът бе добър. След повече от сто стъпала Гидиън обилно се потеше и едва си поемаше дъх. Мъжът пред него крачеше равномерно и неуморно като планинска коза. Стъпките му бяха широки и уверени, взимаше стъпалата с лекота.

Гидиън се придържаше с една ръка за стената. Върху камъка забеляза сложни изображения — древни картини, показващи работници на полето, жени с бебета на ръце, стада животни, събрали се на водопой. На стената отсреща видя други сцени, доста по-различни. Работници издигаха гигантски каменни късове, а зад тях се оформяха очертанията на Стоунхендж. Край погребална могила стояха хора с ниско сведени глави. Някои рисунки показваха орбитата на Слънцето, движението на съзвездията и фазите на Луната. А още по-нагоре имаше друго, много по-плашещо изображение. Мъже, облечени в роби, наобиколили фигура, вързана за Оброчния камък. Повелителя, вдигнал високо чука. Гидиън се сети за младата американка от новините, затворена някъде под краката им, съвсем наблизо.

Залитна, но една ръка го сграбчи за робата. Повелителят на кръга го придърпа плътно до стената:

— Внимавай!

Успя да възстанови равновесието си и започна бавно да вдишва и издишва.

— Добре съм.

— Хубаво. Да продължаваме тогава.

Оказа се, че от върха ги делят само няколко стъпала. Сега Гидиън видя, че от другата страна има огледално стълбище, което се спускаше надолу и минаваше покрай стаите и Голямата зала.

С ключа, който висеше на врата му, Повелителят отключи друга врата. Стаята, в която се озова Гидиън, принадлежеше към различен свят; свят, който нямаше нищо общо със залата-архив, която бе посетил преди това, но също така удивителна.

Първото нещо, което му направи впечатление, бе светлината. Ярката бяла светлина на флуоресцентни лампи, които съскаха, проблесваха и бръмчаха като оковани разгневени призраци. Подът и стените бяха сиви, но не бяха от камък. Наоколо имаше бетон, хоросан. Все едно се намираше в грамаден модерен склад или гараж.

Предположи, че пред него се простира поне един акър бетон. Стотици метри стени, покрити с хоросан. Повелителят тръгна към едно десетметрово стоманено скеле, върху което бе монтирана мощна лебедка. Гидиън го последва. В далечния край на помещението бяха паркирани няколко автомобила: грозен нисък джип и белият микробус на Дракон.

Мястото обаче не беше просто гараж. Дълго преди очите му да успеят да пребродят монотонното сиво море, инстинктът му подсказа, че има още нещо. Пространството бе разделено на няколко отделни, ясно различими части. Имаше десетки метални шкафчета, подредени една до друга пейки за преобличане, маси и столове. Кухненско отделение с редици мивки, множество плотове, върху които да се приготвя храната, върволица високи хладилници и камери, микровълнови и готварски печки, огромни фурни и шкафове със съдове. Пространство и оборудване, достатъчно за цяла армия.

— Това е оперативният ни център — подхвърли нехайно Повелителят. — Когато сме под земята, почитаме традициите, завещани ни от прадедите. На повърхността сме елитна военна сила. Утре ще дойдеш тук и ще работиш. Ще поемеш ролята си в подготовката за големия ден.