Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (79)

78

Към средата на утринта Гидиън реши, че му трябва почивка. Направи кратък тур по магазините и се върна с вестник, два литра мляко и няколко кутии с готова храна. Изгълта набързо една порция мазна лазаня, притоплена в микровълновата печка, след което отново се зае с дешифрирането на дневниците.

Много бързо стана ясно, че колкото повече бе научавал баща му за Последователите, толкова повече му бяха допадали организацията им и начинът им на живот.

„Отказах се да нося часовник. Такова недодялано устройство! Ще управлявам живота си по един по-стар начин, който е настроен на духовна вълна. Ще използвам звездното време^[1] и метода на великите астрономи: естествения инструмент, чрез който следим звездите. Звездите, на които те са разчитали за знания и напътствия. Истинското значение на звездния зодиак се разкри пред мен; знаменателното подреждане на знаците, подравняването им с екватора на Галактиката.“

Думите бяха по-трудни за преглъщане и от лазанята. Мисълта му неволно се върна назад, в детството. Веднъж баща му го изведе в градината. Беше късно през нощта. Посочи му много от звездите, обясни му как се наричат съзвездията. Говореше за слънчева и лунна орбита, споменаваше странни, магически имена. Такава бе онази нощ — магична.

В този миг забеляза, че в другия в ъгъл на стаята, покрит с дебел слой прах, е старият телескоп на баща му. Как не го бе видял досега? Увит бе в пожълтял от времето найлон и заради праха почти се сливаше с цвета на стените. Гидиън отиде бързо до него, наведе се и започна да го развива. Имаше чувството, че е получил неочакван подарък.

Марката на телескопа бе „Мийд“ — една от най-добрите в света. Толкова бе скъп и ценен за баща му, че той му позволяваше да го използва само в негово присъствие, като винаги заставаше плътно до него. Мари не знаеше — тя в никакъв случай не би одобрила подобен разход: хиляди лири, дадени за купчина рефлекторни огледала, ако ще да бяха почти толкова добри, колкото онези в обсерваториите. Централната обструкция бе почти нулева, а имаше и адаптер за фокуса, и специални поставки за камерите — правеше страхотни снимки. Въпреки това за нея това беше неоправдан разход.

Когато се изправи, удари глава в ниския таван. Потри тила си с длан и погледна обвинително панела отгоре. Изглеждаше странно, някак не на място. Протегна ръка и силно го натисна. Ръбът му се освободи с тихо щракване и изскочи. Когато Гидиън отмести ръка, квадратната плоскост увисна надолу, закрепена на една-единствена метална панта. Зад нея се разкри плъзгащ се настрани прозорец и… покривът.

Гидиън натисна дръжката и излезе навън. За миг ярката слънчева светлина го заслепи. Намираше се на нещо като тясна тераса, покрита с битумни плочи, която правеше остър завой на няколко метра от него. Той предпазливо тръгна към ъгъла. Прецени, че в момента заобикаля скритата стаичка. След миг се озова на открито.

Точно над централната част на къщата, в пространството между две островърхи и покрити с червени керемиди купички, се издигаше малка дървена постройка. Дължината ѝ бе около три метра, широчината — по-малко от два, а височината — само метър и половина. Толкова бе необичайна, че той моментално я разпозна: една от собственоръчно построените от баща му обсерватории, прилични на кутии за обувки. Те предлагаха заслон от вятъра и дъжда, а покривът бе на панти и се вдигаше при хубаво време, подходящо за наблюдение на небето.

Приведе се и се вмъкна в нея. Вътре откри разхвърлени вещи, без съмнение на баща му: стар метален чайник, оборудване за къмпинг, чаши, пакетчета чай, химикалки, листове, астрономически карти, справочници и всякакви специализирани издания и снимки. Много снимки. Покриваха почти изцяло стените и пода.

Лесно бе да си представи баща си, седнал тук, загледан в звездите. Потънал в собствения си свят. Зает да рисува карти на звездното небе. Гидиън разви една от тях. На нея бе изобразено изравняването на Слънцето с галактическия екватор по време на лятното слънцестоене. Откри още една, която показваше разположението на основните планети по време на зимното равноденствие. Разгледа закачените на стените фотографии: невиждана изложба от непознат за него майстор. На десетки от тях се различаваше Поларис. Бяха толкова много, че пробудиха спомен за друг разказ на баща му: за огромното значение на великата Северна звезда. За това как през вековете ролята ѝ на пътеводна светлина за астрономите и мореплавателите бе преминавала от една звезда на друга — Тубан, Кохаб, Вега…

Насочи вниманието си към снимките на звездния куп Плеяди — „Седемте сестри“, както са ги наричали още древните гърци. Сети се за стиховете от Тенисън:

„Преди много нощи бе, когато

видях Плеядите да се издигат.

В мека полусянка те блестяха —

рой светулки със крила сребристи.“

Обхванат от носталгия, той седна на пода и бавно започна да прехвърля фотографиите и картите. А после го видя. Едно-единствено изображение, което развали приятния миг. Стоунхендж.

Кръгът се различаваше ясно. Той обаче не бе в сегашното си състояние, а по-скоро както е изглеждал по времето, когато древните строители са го завършили. Гидиън се вгледа по-отблизо. Тънки бели чертички свързваха камъните с малки бели точици над тях. След малко разбра какво е изобразено: звезди и съзвездия. Камъните бяха подредени според движението на звездите и планетите. Други две тънки линии разделяха картата на четири. С мънички букви бяха отбелязани четирите посоки. Имаше още две думи, толкова избледнели, че едва се различаваха: една в горната и една в долната част на схемата. Земя. Небе.

Гидиън усети как фините косъмчета по врата му настръхват. За Последователите Стоунхендж не бе просто центърът на собствения им живот. Той беше много повече.

Център на небесния зодиак.

Център на цялата вселена.