Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (113)

112

Пейджърът на Лилиан Купър изпиука. Тя го свали от колана си и изруга, като видя съобщението от секретарката си: „Инспектор Бейкър иска да ви види.“

И без това дългият ден щеше да стане още по-дълъг и неприятен. Горещата вана и студеното бяло вино се отлагаха. Тръгна към кабинета по приличните на лабиринт болнични коридори и се замисли. Полицаите обикновено не идваха без предварителна уговорка, освен ако не бяха загазили. Лошото беше, че самата тя можеше да загази. Вече бе нарушила етиката и вътрешния правилник и бе погазила бог знае колко точки от Закона за защита на личните данни, предоставяйки на инспектор Бейкър конфиденциална информация.

— Меган Бейкър. Извинявам се, че идвам без предупреждение. — Полицайката се изправи рязко от стола пред кабинета ѝ и протегна ръка.

— Няма проблем — отвърна Купър. — Влезте, моля. С какво мога да ви помогна?

Сърцето ѝ се блъскаше тревожно в гърдите.

Меган седна на стола пред бюрото ѝ и отвори светлокафявата кожена чанта „Падовано“, която Адам ѝ бе купил преди три години от Италия.

— Става въпрос за последния ни разговор. За Гидиън Чейс.

Извади едно малко листче и го подаде на лекарката. Купър го взе и му хвърли поглед.

— Не разбирам — измърмори. — Кои са тези хора?

Меган се усмихна възможно най-приятелски:

— Имам нужда от помощта ви. Само още веднъж. Искам да влезете в медицинските им досиета и да ми кажете какво пише в тях. Бележките на личните им лекари, информация за операции и сериозни заболявания.

Професор Купър се ужаси. Пусна листчето и се дръпна назад, все едно бе заразно:

— Инспекторе, не биваше да ви помагам първия път. Не смятам да ви помагам до безкрай.

— Не е нужно да го правите до безкрай. Погледът на Меган бе станал леден. — Четирима души са. Ще направите по-голяма грешка, ако не ми помогнете.

Премести се по-напред на стола си.

— Първият в списъка, Натаниел Чейс, е бащата на мъжа, когото проверихте миналия път. Имаме основателни причини да смятаме, че Шон Граб, Дейвид Смитсън и Мат Атли са свързани със смъртта на Натаниел и с още един случай, който разследваме. В момента Граб отсъства от работа и е издадена заповед за ареста му. Единственото, което искам да знам за него и за останалите, е дали имат или са имали сериозни здравословни проблеми. Това е всичко.

— Инспекторе, наистина…

Меган усети, че професорката се размеква.

— Просто ми кажете дали личните им лекари или други са им издавали болнични листове и на какво основание. — Разпери ръце, сякаш да покаже, че е съвсем просто. — Не е кой знае какво.

Купър я погледна разтревожено, после поклати глава:

— Всяко търсене в базата данни се записва и може да се проследи от кой компютър е направено. Дори да използвам чужд компютър, пак трябва да използвам своите потребителско име и парола. Мога да си загубя работата.

Меган се почеса по главата. Беше очаквала подобна причина за отказ. Не така бе искала да се развие разговорът, но бе подготвена.

— Докторе, от общата ни приятелка знаете що за човек съм. Това, което искам от вас, е само и единствено в името на общественото благо. Уверявам ви в това.

— Въпросът не е там. Просто не е редно.

Колкото и да не ѝ се искаше, налагаше се да играе грубо. Наведе се напред и промени тона:

— Лилиан, ти си омъжена, а имаш извънбрачна връзка с полицай, който също е женен. Нима това е редно?

Жената насреща ѝ ахна:

— Не мога да повярвам, че намесвате личния ми живот в това!

— Ами повярвай! — Лицето и гласът ѝ изразяваха решителност, закалена по време на безброй разпити. — Затова, моля те, не ми пробутвай проповеди за това кое е редно и кое не! Нямаш право да ме съдиш. Опитвам се да разкрия изключително сериозно престъпление и да спася живота на няколко души. Готова съм почти на всичко, за да го постигна — а точно в момента ми е нужно съдействието ти!

Грабна списъка от бюрото и го вдигна пред очите на лекарката:

— И така, сега ще ми помогнеш ли, или да се обадя на приятелката си от местен седмичен таблоид?