Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (162)

161

Вратата на килията леко се открехна и пламъците на факлите по стените потрепнаха от течението.

— Феникс! — Муха му направи знак да се отдръпне от жертвата.

Гидиън остави Кейтлин на леглото ѝ. Тя лежеше на една страна с очи, приковани във фигурата на прага. Муха носеше роба, ниско нахлупена качулката и бели памучни ръкавици. Подаде друг чифт на Гидиън:

— Сложи ги.

— Защо?

В погледа на едрия месар пролича, че го смята за глупак:

— Заради отпечатъците, естествено. Не трябва да остават следи по това, което ще ти дам. — Приведе се към него. — Ще дойдем за нея след час. Трябва да ѝ го съобщиш. Друго време за себе си няма да има. Трябва да се подготви за смъртта.

Гидиън разбра, че за Муха това е много повече от ритуал. Той изпитваше садистично удоволствие. Намираше тръпка в това да гледа чуждото страдание.

Месарят излезе от килията и взе от един Наблюдател лист обикновена хартия и евтина химикалка.

— Дай ѝ ги. Може да напише писмо на когото поиска. Кажи ѝ, че адресатът ще го получи.

— А това истина ли е?

— Освен ако не опита да направи нещо глупаво, като например да опише някой от нас или мястото, където се намира. Иначе ще бъде изпратено.

— Разбирам. Нещо друго?

— Не. Шейсет минути. Това е цялото време, с което разполага. Нито секунда повече. Погрижи се да е готова.

Вратата на килията тракна след него.

Кейтлин седна на леглото и го загледа напрегнато. Гидиън ѝ подаде листа и химикалката:

— Дават ти това, за да напишеш писмо.

— На родителите ми ли?

Гидиън схвана, че е останала с погрешна идея.

— Не става въпрос за откуп. Казах ти, няма да има такива искания. Тези хора нямат намерение да те освобождават. — Седна до нея и се опита да ѝ помогне да проумее случващото се: — Мигът настъпи. Подготвят се за началото на ритуала. Имаш един час, това е всичко. После церемонията започва.