Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (179)

178

Гидиън с нежелание я остави да лежи отмаляла, сгърчена и трепереща. Взе запалената факла и бързо започна да обхожда криптата. Трябваше да открие някакъв знак. Доказателство, че не е направил фатална грешка.

Невиждащите очи на десетките черепи от опрените по стените ковчези сякаш го следваха, вървяха след него като призраци. Усещаше кокалестите им ръце на врата си, ледени като тръпките, които минаваха по гърба му.

Египтяните погребвали благородните мъртъвци с всичко, от което биха имали нужда в задгробния живот. Всичко, което са обичали и ценили. Явно същото важеше и за Последователите на Светините. Само че в гробниците на древните египтяни имаше и още нещо. Тайни проходи, свързващи този и задгробния живот. Дълги тунели, през които преродените им владетели да преминат и да се присъединят отново към хората си.

Гидиън се опита да си спомни всичко, което знаеше за пирамидите. Изброи ги наум една по една. Скромната постройка в памет на младия Пепи II. Стъпаловидната каменна пирамида на Джосер. Червената пирамида на Снеферу. И най-вече онези в Гиза — строени две хиляди и петстотин години преди Христа, горе-долу по същото време, когато бе издигната и част от Стоунхендж, скоро след завършването на Светилището. В Голямата пирамида имаше много зали, подобни на тези, които сега го заобикаляха. Тайнствени канали, които свързваха помещенията на фараона и съпругата му с външния свят. Скрити коридори, по които освободените им от телата души да достигнат небесата.

Гидиън размести ковчезите. Извършваше нечувано светотатство: безпокоеше мъртвите. Чу как костите им тракат в знак на негодувание. Покрити с паяжини скелети скърцаха и пукаха. Много от тях се разпадаха, докато той търсеше под тях скрити входове на тайни проходи. Не намери нищо.

Кейтлин изстена и той бързо се върна при нея. Приведе се и поднесе пламъка на факлата към лицето ѝ, за да я види по-добре. Вече идваше на себе си, но бе бледа като смъртник.

Очите ѝ бяха изцъклени и безжизнени. Не ѝ бе останала никаква енергия.

Докосна рамото ѝ, за да ѝ вдъхне увереност:

— Добре си. Просто припадна.

Очите ѝ пробягнаха по ужасните неща, изпълващи стаята. Ковчези. Скелети. Свещи. Кошмарът ѝ не бе приключил.

Гидиън се върна към годините на обучението си. Припомни си прашните стари документи, които бе изследвал; академичното си минало. Опита се да проникне отвъд очевидното. За миг в паметта му изникна споменът за нещо отдавна забравено. Огромният древен лабиринт на Аменемхет III, в неговата Черна пирамида. За него се говореше, че в архитектурно отношение превъзхожда Великите пирамиди със стотиците си зали, молитвени помещения, тунели, коридори, фалшиви стаи без изход, капани, звездни канали и тайници. В неговия таван бе намерен таен проход, скрит от специална каменна плоча. Малка дупка, през която се влиза в няколко последователни стаички и коридори. Изход, осеян с множество капани и задънени проходи, опасен за непосветените. Но все пак изход.

Припомни си, че според някои скандинавски археолози лабиринтът представлява символ на пролетното равноденствие, на времето, когато Слънцето се спасява от тъмнината на зимата. Вдигна поглед нагоре. Очите му се плъзнаха към върха на гигантския каменен къс в средата на стаята, онзи с артефактите. Дори да се покатереха по него, нямаше да успеят да достигнат тавана. За друг възможен изход обаче просто не се сещаше.

Само дано Кейтлин да е достатъчно силна, за да издържи.

— Трябва да продължим, хайде!

Сграбчи я за ръката и я поведе към монолита. Покатери се и след това я издърпа до първия ред каменни лавици.

— Хвани се тук. — Постави пръстите ѝ на ръба на горния ред. — Дръж се здраво. Трябва да се покатеря още нагоре, после ще…

Думите заседнаха в гърлото му.

Видя онова, което тя не можеше да види.

Фигурата зад гърба ѝ.