Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (104)

103

Гидиън бе замаян. Опустошен. Разкритието, че баща му е бил Повелител на кръга, го накара да се почувства емоционално изцеден. Не бе очаквал да научи подобно нещо. Търсил бе истината, да. Искал бе да разбере причината за самоубийството му, да открие виновника. Но не бе подготвен за това.

Повелителят на кръга не се вълнуваше от чувствата на Гидиън. Единственото му желание бе да научи колко знае той. Дали представлява опасност за тях.

— Имаш ли представа къде се намираме?

— В Светилището. — Говореше безучастно — мислите му бяха другаде.

— А знаеш ли местоположението му?

Този въпрос бе по-сериозен и успя да извади Гидиън от унеса му.

— Баща ми е описал само за какво служи Храмът, но не и къде се намира. Но пък още не съм дешифрирал всичките му дневници. Сигурен съм, че по-нататък разкрива и точното му местонахождение.

Повелителят се опита да прочете мислите на момчето. Възможно бе Натаниел да е запазил мястото в тайна. А може би синът му знаеше къде е, но не искаше да си признае, защото бе наясно с опасността.

— Доста си информиран за външен човек. За непосветен. — Събра замислено пръсти пред лицето си. — Което ни изправя пред следния проблем: Какво да те правим?

Гидиън се премести по-близо до него:

— Позволете ми да се присъединя към вас. Нямам представа какво друго да сторя. Вземете предвид загубата на баща ми. Клетвата му. Аз вече съм безвъзвратно свързан със Светините, независимо какво ще стане оттук нататък.

— Дори да искахме да те приемем в Гилдията, не смятам, че си готов. Посвещението е изпитание. Между Повелителя на кръга и онзи, който желае да бъде посветен, трябва да има пълно доверие. Вярата е единственото, на което може да се уповава кандидатът, докато проливаме кръвта му. Болката е невъобразима, непоносима.

Гидиън сведе глава:

— Това е желанието ми.

Повелителят повдигна с пръсти брадичката му и се вгледа в очите му:

— А кой ще гарантира, че няма да продължиш делото на баща си, като ни се противопоставиш и се опиташ да ни унищожиш отвътре?

Гидиън подскочи и разгорещено отвърна:

— Не ви желая злото! Нито на вас, нито на останалите Последователи! Просто искам да ме приемете в паството си така, както някога сте приели баща ми. Искам да изживея живота си пълноценно с благословията на Светините. Не искам да изпитам проклятието на онази ужасна болест, нито да живея в страх, че отново могат да ме нападнат или да подпалят дома ми!

Повелителят разбираше, че Гидиън има сериозни причини да иска да прегърне учението на Гилдията. Пък и ако го убиеха, рискуваха да се разкрият. Гилдията щеше да бъде изобличена, ритуалът по обновлението щеше да се провали. Изправи се и закрачи пред него.

— Има начин да ни докажеш, че си ни предан и си готов да се посветиш на Гилдията и на Светините. Ако го направиш, лично ще гарантирам за теб и посвещението ще започне още тази нощ.

— Какъв е начинът?

— Дневниците на баща ти. Предай ни ги и ще станеш един от нас.

Гидиън поклати глава:

— Знам какво представлява посвещаването. Готов съм да позволя да пронижете с нож плътта ми и да разбиете с чук черепа ми. Нима това не е достатъчно?

— Не е. Книгите са нож, който ти си опрял в нашата плът, а заплахите ти — чук, с който можеш да поразиш нашите кости.

Гидиън се замисли как да се измъкне от тази патова ситуация:

— Ще ви дам една четвърт от книгите преди посвещаването и ще се обадя на куриера да не носи нищо в полицията. След посвещаването ще получите още една четвърт. След една година — третата четвърт.

— Това са само седемдесет и пет процента. Кога ще получим последната „вноска“?

— Може би никога — каза с усмивка Гидиън. — Или пък когато знам достатъчно за Гилдията и тя е доволна от мен. А може би… когато вие приемете аз да ви наследя като Повелител.