Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (8)

7

Дивайзис

За един археолог, какъвто бе Гидиън Чейс, местоположението и първите впечатления бяха особено важни. Опаленият от слънцето червен египетски пясък или наситенозеленото английско поле подсказваха много неща за онова, което ще бъде открито по-късно. Също така показателна му се стори и евтината дървена врата без прозорче, която отвори инспектор Бейкър.

Мрачна квадратна стая с протрити сиви стени и покрит с черен мокет под. Интериорът беше приветлив колкото гробница. Единственото цветно петно бе жената. Червеникавокестенява коса, елегантна керемиденочервена блуза и черен клош панталон.

Гидиън приседна на неудобния стол и от любопитство побутна масата пред себе си. Тя не помръдна — захваната бе с болтове за пода.

Метан Бейкър също отдаваше голямо значение на първоначалните впечатления. Богатият ѝ опит в психологията и определянето на криминологичния профил сега си казваше думата. Започна да преценява мъжа пред себе си — тъмна коса, прическа в стил Хю Грант, кафяви очи, чувствени пълни устни, красиво оформени скули. По ноктите му не личаха следи от никотин и бяха изрязани, не изгризани. Не носеше халка, както правеха и много женени мъже с изключение на онези, които държаха на традициите. А той определено излъчваше традиционализъм с вълненото си синьо сако, типично за пансионите на престижните университети, а не за общинските жилища. При това дрехата изобщо не си отиваше с черния кашмирен пуловер под нея, а още по-малко с прекалено широката зелена риза отдолу. Ако в живота му имаше жена, тя не би пропуснала да му го каже.

Меган плъзна по масата един разпечатан плик.

— Това е писмото, което е оставил баща ви.

Гидиън го погледна, но не помръдна. Хартията беше покрита с тъмни петна.

Тя осъзна какво е привлякло вниманието му.

— Съжалявам. Не изглеждаше правилно да го поставяме в друг плик.

Правилно.

Правилните неща бяха изиграли огромна роля във възпитанието му. Нито едно от тях обаче не му бе от полза в момента. Нищо не може да те подготви за момента, в който ти подават писмо, опръскано с кръвта на мъртвия ти баща.

— Добре ли сте?

Той отмести един паднал в очите му кичур коса и вдигна поглед към нея.

— Добре съм.

И двамата знаеха, че това не е вярно.

Той погледна отново към плика и собственото си име, изписано с едрия калиграфски почерк на баща му. Главните букви сякаш се взираха в него:

„ГИДИЪН“

За първи път в живота си изпита благодарност, че баща му е останал верен на ексцентричните си навици и е използвал писалка вместо обикновена химикалка, както правеха останалите.

Улови се, че си мисли с обич за него, и се зачуди дали не е моментен импулс; дали внезапно появилото се уважение към нещата, които преди бе мразил, не е просто страничен ефект от сблъсъка със смъртта.

Има ли сила, която да е в състояние да изтрие всичко случило се и да те накара да мислиш с добро за онези, които преди си осъждал?

Докосна ъгълчето на плика. Повдигна го леко, но не го обърна. Все още не можеше.

Сърцето му блъскаше в гърдите — точно както когато се караха с баща му. Усещаше присъствието му в това писмо, което сякаш се излъчваше от приличната на пергамент хартия.

Пое въздух, вдигна плика и го отвори. Подразни се, като разбра, че полицаите са го чели преди него. Разбираше необходимостта от това: такава им бе работата. Само че не е трябвало да го правят. Беше адресирано до него. Беше лично.

„Скъпи мой Гидиън,

Надявам се, че смъртта ще скъси разстоянието, което ни разделяше в живота. Сега, когато вече ме няма, ще откриеш много нови неща за мен. Не всички са хубави, но далеч не всички са лоши. Възможно е обаче да не разбереш колко много те обичах. През всеки миг от живота си съм те обичал и съм се гордял с теб.

Скъпи сине, прости ми за това, че те отблъснах. Всеки път, когато те погледнех, сякаш виждах майка ти. Същите очи, същата усмивка, същите доброта и нежност. Скъпи мой, за мен бе прекалено болезнено да я виждам непрекъснато в теб. Знам, че е егоистично. Знам, че бе грешка да те заточа в онова училище и да пренебрегна молбите ти да се върнеш у дома. Повярвай ми, страхувах се, че иначе ще рухна.

Мое прекрасно, мило дете, толкова съм горд с теб и с онова, което постигна. Не се сравнявай с мен. Ти си много по-добър човек и се надявам, че някой ден от теб ще излезе и много по-добър баща.

Може би се чудиш защо съм посегнал на живота си. Отговорът съвсем не е прост. Докато човек е жив, взима решения, за които е обречен вечно да го съдят. Не всички съдии са добри. Надявам се, че ти ще отсъдиш справедливо и ще проявиш снизходителност.

Повярвай ми, смъртта ми е благородна. Съвсем не е безсмислена проява на страхливост, както може би изглежда. Ти имаш право на избор — да ме разбереш или да не те е грижа и да продължиш живота си, сякаш нищо не се е случило. Надявам се да избереш второто.

Адвокатът ми ще се свърже с теб. Всичко, което съм натрупал през живота си, сега е твое. Можеш да правиш с него, каквото поискаш, но въпреки това те умолявам — не проявявай излишна благотворителност.

Гидиън, спомняш ли как търсеше съкровища, когато беше дете? Оставях ти знаци и ти ги следваше, за да откриеш скритото съкровище. В смъртта си отново ти оставям знаци — последвай ги, за да разкриеш загадката. Най-голямото съкровище е да обичаш и да бъдеш обичан. Надявам се и се моля с цялото си сърце да го намериш.

Най-добре ще е да не търсиш отговорите на други загадки, но ще те разбера, ако решиш иначе. Ако поемеш по този път, знай, че имаш благословията ми. Позволи ми обаче да те предупредя: бъди внимателен. Не вярвай на никого, освен на себе си.

Скъпи мой сине, ти си дете на равноденствието. Трябва да видиш отвъд Слънцето, да прозреш отвъд слънцестоенето и да се съсредоточиш в изгрева на новата, пълна луна.

Нещата, който първоначално сметнеш за лоши, ще се окажат добри. Ще откриеш, че онези, които мислиш за добри, всъщност са лоши. Всичко в този живот зависи от способността на човек да постига равновесие и да преценява правилно.

Прости ми, че не те подкрепих, че не ти казах и не ти показах колко много обичам теб и майка ти. Обичах ви повече от всичко друго на света.

Твой покорен, каещ се и любящ баща,

Натаниел“

Не можеше да осмисли всичко веднага. Прокара нежно пръсти по писмото. Искаше да усети думите „Скъпи Гидиън“. Положи и двете си длани върху изречението „Мое прекрасно, мило дете… толкова се гордея с теб…“. Накрая — почти като слепец, който чете текст, написан с Брайлов шрифт — откри отново думите, които го разчувстваха най-силно: „Прости ми, че не те подкрепих, че не ти казах и не ти показах колко много обичам теб и майка ти. Обичах ви повече от всичко друго на света.“

Очите му се наляха със сълзи. Чувстваше, че баща му нежно го докосва, сякаш се бе протегнал от отвъдното и се опитваше да го успокои. Усещането бе като при посещение на затворник, когато хората са разделени от преграда и допират длани през стъклото, за да си вземат довиждане: докосват се емоционално, а не физически. Смъртта ги разделяше като невидима преграда. Писмото бе като стъкло, през което баща му бе избрал да му каже сбогом.

Меган го наблюдаваше, без да го прекъсва. Само от време на време хвърляше бегъл поглед към часовника си, за да потисне чувството за вина, че е оставила болната си дъщеричка при баба ѝ толкова дълго. Ясно виждаше каква болка му причинява предсмъртното писмо.

— Искате ли да останете сам за известно време?

Той не реагира. Скръбта го бе изолирала от околния свят.

Тя прочисти гърло и продължи:

— Господин Чейс, вече е много късно. Дали не бихме могли да си уговорим нова среща утре?

Той излезе от вцепенението, в което бе изпаднал.

— Моля?

Тя се усмихна с разбиране:

— Утре — кимна към писмото. — Бихме желали да ви зададем няколко въпроса. Подозирам, че и вие ще искате да научите някои неща.

Той имаше много въпроси, които изведнъж се изсипаха от устата му:

— Как е умрял баща ми? — Лицето му се сгърчи, сякаш изпитваше физическа болка. — Знам, казахте, че се е застрелял, но… какво същност се е случило? Къде е бил? По кое време е станало? — За момент гласът му секна. — Кога го е направил?

Меган отговори, без да трепва:

— Застрелял се е с малък пистолет. — Не можа да се сдържи и обясни: — „Уебли Марк IV“, модел от Първата световна война.

— Дори не знаех, че притежава оръжие!

— Регистриран е на негово име. Няколко пъти е стрелял с него — упражнявал се е на едно местно стрелбище.

Гидиън я погледна, шокиран за пореден път. Тя продължи със следващата, още по-неприятна част:

— Можете да го видите, ако желаете. Жената, която се грижи за почистването на къщата и която го е открила, вече го разпозна, така че няма нужда и вие да го правите, но ако имате желание, мога да го уредя.

Той не бе съвсем сигурен какво да отвърне. Определено не искаше да види какво е останало от баща му, след като си е пръснал черепа, но същевременно се чувстваше длъжен да го стори. Не се ли правеше така? Не очакваха ли това от него?

Старши инспектор Бейкър бутна стола си назад и се изправи. Ако не поемеше инициативата, синът на мъртвеца можеше да остане тук до полунощ. А и тя с него.

— Съжалявам, но наистина трябва да приключваме.

— Извинете ме. Знам, че е късно. — Той взе писмото, сгъна го и го прибра в опръскания с кръв плик. — Нали мога да го взема?

— Да, да, разбира се.

Той го прибра в якето си внимателно, почти нежно.

— Благодаря. Благодаря ви също, че останахте с мен до толкова късно.

— Няма проблем. — Меган му подаде визитната си картичка. — Обадете ми се утре сутринта. Тогава ще се разберем за удобен час.

Той пое визитката и я последва навън. Тя го преведе през системата за сигурност до външната врата. Нощта бе студена, опустелите улици — мрачни и неприветливи.

Когато зад тях вратата хлопна, го обхвана вцепенение. Отключи старото си ауди и се настани в него, после застина на седалката. Ключовете се тресяха в ръката му.