Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (65)

64

Гидиън бе стигнал до последните две касети. Вече бе изгледал почти четирийсет. Независимо от гръмотевичната буря, която в момента бушуваше в главата му, бе решил да види всичките. После щеше да си легне.

Пъхна едната във видеото и се вгледа в образа на баща си на екрана. Изглеждаше не по-възрастен от Гидиън в момента. След няколко секунди се чу гласът на Мари Чейс (явно тя снимаше) „Мисля, че вече работи, Нейт. Да — червената светлинка примигва. Започвай, когато искаш.“

Натаниел си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Отмести от очите си кичур разпиляна от вятъра коса. Облечен бе в дебело вълнено горнище в яркосин цвят, тъмни панталони и туристически обувки. Земята бе покрита със сняг, а зад него се виждаше един прекалено познат фон. Стоунхендж.

„Ще ви върна почти пет хиляди години назад — заяви той, като обхвана с широк жест цялата околност. — В дните, когато нашите предци изкопали тук кръгъл ров с диаметър почти сто метра, широк шест и дълбок повече от два.“

Приклекна на земята и постави дланите си върху браздата, където някога се бе намирал ровът.

„Отдолу, точно под това място, археолозите откриха костите на животни, умрели двеста години преди изкопаването на рова. Защо дедите ни са ги заровили тук? Защо са използвали стари кости за очертаването на нов ров? Отговорът е прост: защото тези кости идвали от специални жертвоприношения в чест на древните богове.“

Гидиън се усмихна. Баща му, който имаше склонност сам да си прави реклама, вероятно бе използвал това домашно видео за разнообразяване на скучните университетски лекции. Младият професор на екрана тръгна към каменната окръжност. Докато вървеше, излагаше теория, която сега бе широко известна — че на мястото са открити повече от двеста човешки скелета:

„Историкът от XVII век Джон Обри открил обгорелите човешки кости в петдесет и шест различни дупки. Дали и те са били дарове? Дали Стоунхендж не е бил едновременно крематориум и храм, място за ритуални убийства, с които древните са почитали боговете?“

Тъй като тъкмо бе прочел дневниците, писани едно десетилетие по-късно, Гидиън се учуди на скептичния тон на баща си. Стигна до последната сцена:

„Преди около три хиляди години незнайни ръце пренесли тези сини камъни тук от хълмовете Пресели. Все още не знаем как са го постигнали. От тях направили кръгъл каменен монумент, чийто вход е подравнен с пътя на слънцето по време на лятното слънцестоене.“

Натаниел се приближи към по-големите камъни и протегна ръка към небето:

„Някои от тези гигантски сарсени са три пъти по-високи от мен и тежат по четирийсет тона. Невероятно талантливи са били древните строители, които са успели да ги изправят и да поставят хоризонтално отгоре им други, не по-малки сарсени. Използвали са много сложна и напредничава техника на сглобяване — т.нар. «длаб и зъб», при която издадената част на един предмет влиза в жлеб, издълбан в друг предмет. — Продължи да върви към центъра на окръжността. — Тук, в самото сърце на кръга, под формата на подкова са подредени пет двойки изправени сарсени, свързани с по един хоризонтален. Това са трилитоните.“

Гидиън прегледа останалата част от касетата първо на двойна, а после и на четворна скорост. Наблюдаваше как баща му се мята комично насам-натам и с резки конвулсивни жестове сочи Камъка на петата, Оброчния камък и североизточния вход.

После реши да си почине малко. Направи си чаша чай и се върна да изгледа последната, невписана в каталога касета. Издърпа я от картонената ѝ кутийка и видя етикета, на който пишеше: „На Гидиън, моя любим син, моята гордост и радост“. Не беше написано от баща му. Гидиън не бе виждал този почерк от десетилетия, но го разпозна на мига. Беше на майка му.