Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (93)

92

Вторник, 22 юни

Сутрешното слънце се промъкна между евтините пердета в спалнята на Адам Стоун, пропълзя по пода и се отрази в старото огледало.

Меган бе будна от часове. Лежеше тихо до бащата на детето си и наблюдаваше слънчевите лъчи, които се спускаха по стените.

Беше ужасно объркана. В ума ѝ се блъскаха съжаление, надежда и опасения. В един момент Сами влетя в стаята и прогони всички тези мисли. Бузите ѝ бяха зачервени от съня, а очите ѝ светеха, все едно бе Коледа. Тя скочи на леглото с писък и се опита да мушне между тях. Меган я спря:

— Тихо, тихо, миличка! Ще събудиш татко.

Тя обаче вече бе сритала Адам и той отвори очи. Надигна се и се подпря сънено на възглавниците.

— Ела, момичето ми! Дай на татко голяма прегръдка!

Само след секунда тя вече бе в ръцете му, а Меган се чувстваше още по-объркана, отколкото бе преди десет минути. Тримата закусиха в малката кухня на Адам, а той не спираше да приказва. Думите му звучаха непринудено и внимателно, загрижено. Както някога.

— Натоварен ден ли те чака?

Тя наля кафе и на двама им.

— Че какъв друг? Дори след като ме отстраниха от убийството на Тимбърленд, съм ужасно заета. Освен това след слънцестоенето със сигурност има купища задачи.

Той отхапа от препечената филийка с масло и каза:

— Снощи проверих в контролната. Към този момент има десетина ареста за нарушаване на обществения ред, пет или шест за притежание и два за продажба на наркотици.

Метан отвърна облекчено:

— Благодаря ти, Господи, за тези дребни жестове на милосърдие! А случайно да си чул нещо ново по случая „Лок“?

— Медиите още предъвкват пресконференцията на майка ѝ.

— Той облиза маслото от пръстите си, подаде ѝ дистанционното и посочи към малкия телевизор в другия край на стаята.

— Опитай на „Скай“. Те обикновено са наясно със събитията още преди нас.

Тя послуша съвета му и почти веднага попадна на репортаж от пресконференцията на филмовата звезда: кратък откъс от думите на Джош Горан, скучно интервю с Алан Хънт, който изглеждаше блед и изтормозен, няколко кадри на мъже, вероятно агенти от ФБР, безсмислен коментар на някакъв чиновник от вътрешното министерство, произволни фотографии от Париж и накрая — монтаж от две снимки на изтощените и вбесени Джон Роуландс и Барни Гибсън, които си тръгваха от главното полицейско управление в отделни коли.

— И така — попита Адам, като допи кафето си и стана да си вземе якето, — какво ще правиш днес?

— В какъв смисъл?

Той се усмихна топло:

— В смисъл, ще се върнеш ли тук?

Не бе сигурна. Прекалено трудно бе да прости и да забрави.

— Нека си помисля. Сега трябва да се върна вкъщи и да се преоблека. Днес имам да свърша нещо важно. Можеш ли да оставиш Сами в детската градина вместо мен?

— Разбира се. — После отново си опита късмета: — И все пак… за довечера?

— Ще видим — каза тя, като наблегна на втората дума. После изражението ѝ се смекчи. — Нека изчакаме и да видим как ще се развият събитията.