Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (156)

155

Меган бе в шок почти целия ден. Изненадващото посещение на Адам я бе уплашило. Тя много добре разбираше какво цели. Демонстрираше, че може да я открие, нея и Сами, когато си поиска. Е, тактиката му се бе оказала успешна. Макар да си бе тръгнал отдавна, тя още трепереше.

Все още мислеше за Адам, когато Джими я откара до Уест Лавингтън, където трябваше да се срещнат с някакъв негов познат, който май бе уплашен почти колкото нея самата.

— Ужасен е — каза Джими. — Отказваше да говори с вас, освен ако не се срещнем някъде в дълбоката провинция, на безопасно място без никакви хора наоколо.

Меган хвърли поглед през прозореца. Отвсякъде ги заобикаляше размазана зелена мъгла.

— Е, това определено отговаря на изискванията му.

Навлязоха на територията на училище „Донтси“. Сградата бе на повече от петстотин години, построена от червени тухли, заобиколена от стотици акри земя в северната част на равнината Солсбъри.

— Името му е Лий Джонс — обясни Джими, докато паркираше най-отзад на редицата коли на родители край спортните игрища. — Работел е като охрана на Стоунхендж заедно с Шон Граб. Онзи, когото откриха мъртъв в Бат.

— И какво е станало? Днес му е хрумнало ей така да се разкрие и да изпее всичко?

— Не, просто го открих чак тази сутрин. Проверявах списъка с дежурства на охранителната компания и най-сетне успях да го хвана в дома му.

Няколко минути по-късно една стара хонда отби и спря насреща.

— Това е нашето момче — снижи глас Джими. — Най-добре ще е да чуете останалото от самия него.

После се измъкна от колата и тръгна към новодошлия от другата страна на малкия парк.

Меган не излезе от колата. Остана вътре да наблюдава. Измери с поглед приближаващия се Джонс и бързо си състави преценка за него. Изглеждаше на около двайсет и пет години, лицето му бе пъпчиво, беше висок и слаб, ходеше с отпуснати рамене, почти прегърбен. Стеснителен. Едва ли се сприятеляваше лесно, вероятно почти нямаше приятели. Почти със сигурност живееше сам, не се хранеше добре и нямаше приятелка.

Джими му отвори вратата, после се върна на шофьорската седалка и ги представи един на друг:

— Лий, това е началничката ми, старши инспектор Бейкър. Разкажи ѝ онова, което каза на мен. Без глупости и измислици.

Младият мъж я погледна, все едно очакваше да го нападне.

— Давай — подкани го тя, — няма да те ухапя.

— Ще ме помислите за луд.

— Ами пробвай, пък ще видим.

— Работя… работех често с Шон Граб. Той беше свестен. Когато дойдох тук, ме взе под крилото си. Намери ми работа, научи ме как да се организирам и да се справям с проблемите. Благодарение на него оставих дрогата. Знаете за Шон, нали?

Меган кимна.

Джонс сведе глава и продължи:

— Свестен беше. Приятел.

Джими го притисна:

— Кажи на инспектора онова, дето разказа на мен за култа и за Стоунхендж.

Младежът вдигна поглед:

— Не е култ. Религия е, и то съвсем истинска, отпреди Христос и всички останали. Шон беше верен последовател. Вярваше, че каменният кръг е нещо свещено, дом на древни богове. Непрекъснато говореше за него, за силата му. Казваше, че хората, които го почитат, са добри хора — доктори, адвокати и подобни. Даже ченгета. — Хвърли стреснат поглед към Джими. — Не исках да ви обидя.

— Продължавай.

— Ами стана ми интересно най-вече защото Шон ми беше приятел и исках да бъда близо до него. Заведоха ме на някакво място и после имаше някакво богослужение… благословия или нещо такова.

— Къде? — рязко запита Меган.

Той обаче поклати глава:

— Не знам. Бяха ми сложили качулка на главата и не виждах нищо. Откараха ме някъде. Вътрешността си я спомням, де. Приличаше на голяма стара църква… нещо като катедрала.

— Уорминстър? — предположи Джими.

— Може и там да е било. Не знам, наистина. Не съм влизал в църква от малък. Както и да е, на влизане и на излизане не видях нищо. Шон каза, че трябва да мине известно време, преди да ми разкрият къде точно е мястото.

Меган не искаше той да се отклонява от разказа:

— Лий, знаеш ли нещо за Кейтлин Лок — американката, която бе отвлечена край Стоунхендж?

— Само онова, което даваха по новините.

— Мислиш ли, че тази група я държи на онова тайно място, където си бил?

Той я погледна шокирано:

— Американката ли? Не, не мисля, че биха направили подобно нещо. Не, няма начин!

Меган разбра, че е уплашен. По-интересно обаче бе защо.

— Джими каза, че знаеш за някакво събитие, което трябва да се случи днес.

Джонс доби несигурно изражение.

— Кажи ѝ, Лий! — Сержантът впери в него строг поглед.

— Добре де, добре! Вижте, може би няма значение. Аз… не съм много гъст с тия хора, разбирате ли? Само работя като охрана в Стоунхендж и отидох на церемонията с Шон.

— Това вече го чухме! — избухна Меган. — За какво става въпрос, Лий?

Той си пое дълбоко дъх:

— Нещо голямо става там, при Кръга. Сложили са допълнителна охрана. Има десетки нови униформени. Моята смяна започва в шест часа и не трябва да пускам никого да се приближава на повече от километър и половина от камъните.

— Че там не се ли провеждат непрекъснато разни церемонии, богослужения и прочее?

— Да, но обикновено почти няма охрана за тях. Двама пазачи обикалят, колкото да се уверят, че никой не пипа и не се катери по Светините. Нощес обаче ще е различно. Никой външен няма да може да се приближи. Забранени са всички посещения от днес следобед до утре. — После се обърна към Джими: — Проверете графика им. Там пише, че ще затворят Стоунхендж за „почистване и поддръжка“. Онова, което ще става тази вечер обаче, няма нищо общо с поддръжката. Или поне не такава, каквато нормалните хора биха очаквали.