Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (46)

45

Взеха няколко таксита пред сградата и поеха на север от реката — земята на безкрайните купони. Ерик и Леон се прибраха в собствения си малък апартамент точно до този на Кейтлин, направиха си кафе и седнаха да гледат телевизия. Около тях бе пълно с монитори, свързани с охранителните камери към площадката, асансьорите, стълбището и тротоара отвън. Сега, докато Кейтлин се цупеше в стаята си, можеха да се отпуснат. Нямаше да им се налага да кръстосват с нея Сохо или Уест Енд и непрекъснато да дебнат за евентуална опасност. На никого от тях не му допадаше идеята за още една вечер по клубовете и улиците.

Утре щяха да променят мнението си. Утре щяха да узнаят, че сред крясъците, целувките, вливанията и излизанията на момичетата бяха изпуснали нещо, нещо много важно. Кейтлин.

Гневният глас, разнесъл се от вътрешността на апартамента, не бе нейният, а на Аби Рихтер. В момента младата американка се бе сгушила в огромното легло на Кейтлин. Смяташе да се наспи хубаво, за да има сили за утрешното конско, което Ерик щеше да ѝ дръпне, щом научеше за размяната.

А междувременно Кейтлин се возеше на предната седалка на миникемпера^[1] „Фолксваген“, който Джейк Тимбърленд бе наел специално за случая.

— Ретро модел Т2 — похвали се той, след което добави с ирония: — Мощен 1,4-литров двигател, който светкавично ще те отведе до целта с невъобразимата скорост от деветдесет и пет километра в час. Погледни отзад, ако искаш — истинско рокендрол гнезденце!

Тя се промъкна между седалките като малко дете и се захвана да изследва задната част на кемпера. Откри няколко шкафчета, натъпкани с храна (основно леки закуски), DVD-устройство, телевизор с плосък екран, удобна малка печка и хладилник, пълен с шампанско, ягоди и три различни вида сладолед.

— Е-хе-е! — провикна се въодушевено при вида на сладоледа. Очите ѝ за миг се спряха на задната седалка, която се разтягаше и ставаше на спалня.

След малко Кейтлин се върна отпред и го целуна по бузата, преди да седне на мястото си.

— Страхотно е! Всичко е страхотно!

— Радвам се, че ти харесва.

— Леле, така съм въодушевена! Е, къде отиваме?

— Някъде, където никога не си била. Място, за което много хора мечтаят, но малко са имали възможност да посетят.

Тя го удари шеговито по ръката:

— Стига, де! Кажи ми!

Джейк се разсмя:

— Няма. Изненада е.

Прекосиха реката и се отправиха на запад към Хамърсмит, отминаха Брентфорд и се насочиха на север от „Хийтроу“. Стигнаха до една река и поеха на юг по течението ѝ. Движеха се по път, чиято черна настилка приличаше на сгурия. Разтъпкаха се малко на една бензиностанция близо до Флийт, след което се покатериха обратно в кемпера и скоро Кейтлин заспа.

Джейк продължи да шофира още час. Бореше се с умората, като слушаше радио и от време на време хвърляше по някой поглед на спящата красавица до себе си. На няколко пъти хвана ръката ѝ — просто така, за да я подържи. Умът му бягаше някъде далеч, далеч напред. Представяше си как връзката им се е задълбочила. Най-накрая видя знака, който търсеше, и отби. Паркира, угаси двигателя и мина отзад, за да разпъне леглото.

Неподвижността на колата разбуди Кейтлин. Той се приведе над нея, погали я по косата и прошепна:

— Пристигнахме.

Тя измърмори нещо. Клепачите ѝ трепнаха и се вдигнаха — още не се бе отърсила от съня.

— Ела да легнеш отзад, там ще спиш по-добре, поне за известно време.

Тя успя да се разбуди достатъчно, за да се замъкне до леглото. Сви се на кълбо, а той легна до нея и придърпа завивката над телата им. Кейтлин го попита сънено, със затворени очи:

— Къде сме?

— Почакай до изгрева — отвърна ѝ той и леко я целуна.