Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (7)

6

Уилтширско полицейско управление,

Дивайзис

На инспектор Меган Бейкър ѝ се искаше да загърби този ден, преди даже да е свършил. Трийсет и една годишната, слаба като клечка жена обмисли за миг ситуацията: вкъщи я чакаше болно дете, нямаше съпруг, който да ѝ помогне (тъй като го бе изхвърлила), и на всичкото отгоре проклетата ѝ началничка ѝ бе натресла някакво скапано самоубийство. Сега щеше да ѝ се наложи да остане до късно, за да се види лично с опечаления син. Като се прибави и преливащата ѝ от неплатени сметки чанта, направо ѝ идваше да пропуши отново. Но не запали.

Родителите ѝ казаха, че ще гледат Сами — винаги се съгласяваха, твърдейки, че „не е проблем“. Не беше проблем, стига да не се брояха назидателната лекция и изпълнените с упрек погледи, когато прибираше четиригодишното си момиченце няколко часа след обещаното време.

Обаче нямаше да се откаже. Винаги бе мечтала да работи в полицията и продължаваше да го иска независимо от проваления си брак.

Изпи на крак едно кафе и напъха няколко дъвки в устата си, за да потуши временно никотиновия глад. После звънна мобилният ѝ телефон и тя хвърли бърз поглед към дисплея — ЛК — съкратено от „Лъжливото копеле“. Така и не вкара в указателя истинското име на бившия си съпруг. „Лъжливото копеле“ определено му подхождаше повече. Той също бе полицай и макар да работеше в друг участък, пътищата им често се пресичаха. Прекалено често, ако питаха нея. Налагаше им се да общуват както по служебни въпроси, така и по време на болезнените родителски посещения.

ЛК не желаеше да спазва определените часове. О, не! Та това би нарушило начина му на живот в стил „чукам всичко, дето мърда“. Смяташе за съвсем нормално да се появява тогава, когато му хрумне да види Сами. А това не бе честно нито спрямо нея, нито спрямо дъщеря ѝ.

Едва устоя на желанието да запокити дрънчащия телефон в стената. Стисна зъби и го грабна от бюрото си точно преди да се включи гласовата поща.

— Да? — изстреля тя.

ЛК нямаше време за излишни любезности.

— Защо не ми каза, че Сами е болна?

— Има малко температура, това е всичко. Ще се оправи за нула време.

— На лекар ли ще ми се правиш?

— А ти на родител ли ще ми се правиш?

Той въздъхна тежко и заяви:

— Виж какво, Мег, загрижен съм за дъщеря си. Преди ми крещеше, защото не звънях, сега ми крещиш, защото звъня.

Тя преброи до десет, след което изплю името му:

— Адам, Сами е добре. Децата непрекъснато пипват разни вируси в детската градина. Има температура и снощи ѝ беше малко лошо, нищо повече.

— Не е шарка или нещо подобно, така ли?

— Не. — Изведнъж самата Меган започна да се чуди дали не е сбъркала. — Не мисля. Майка ми е с нея, така че не се притеснявай.

— Би трябвало ти да си с нея! Когато е болно, едно малко дете има нужда от майка си, а не от баба си.

— Върви по дяволите, Адам!

Затвори рязко и се заслуша в бясното биене на сърцето си. Винаги ѝ действаше по този начин. Докарваше я до състояние, в което не можеше да се сдържи да не избухне.

В този миг звънна телефонът на бюрото и тя за малко да излезе от кожата си. Обаждаха се да ѝ съобщят, че долу я чака Гидиън Чейс. Тя отвърна, че слиза, и за последен път отпи от вече изстиналото кафе. Разговорът с близките на починалия винаги бе тежък.

В приемната нямаше други хора — само високият тъмнокос мъж с шокирано изражение на пребледнялото си лице. Докато се приближаваше, тя си пое дълбоко въздух.

— Аз съм инспектор Бейкър. Меган Бейкър. — Протегна му ръка и моментално забеляза, че старата синя лепенка върху показалеца ѝ всеки миг ще падне.

— Гидиън Чейс — измърмори в отговор той, като се постара да не смъкне лепенката при ръкостискането. — Съжалявам, че закъснях. Движението беше много натоварено.

Тя се усмихна съчувствено.

— Винаги е така. Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Сигурна съм, че ви е тежко. — Посегна и отвори вратата с магнитната си карта. — Да намерим някое тихо място, където да поговорим.