Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (133)

132

Събота, 26 юни

Един ден преди пълнолунието

Утрото сънливо подръпваше тъмните пердета на небето, подобно на зачервено от съня дете, което се опитва да смъкне одеялото от леглото на родителите си. Наблюдателите бяха плъзнали по покритите с роса полета край Стоунхендж. Няколко от тях стояха спокойно на пустия паркинг. Нямаше туристи — не бяха позволили на никого да си запази час за посещение в ранната утрин.

Повелителят на кръга вървеше по обществената алея — пътеката, по която всяка година минаваха милиони туристи. После тръгна по току-що окосената трева. Навлезе в кръга. Днес денят щеше да продължи 16 часа, 37 минути и 5 секунди. Височината на слънцето бе 61.9 градуса. Утре то щеше да направи първото си голямо преместване и щеше да се смъкне на 61.8 градуса. Той се вгледа в непрекъснато променящото се небе и пристъпи към средата на подковата от трилитони.

Луната бе залязла преди повече от час — от сестрата на Слънцето нямаше и следа. Сега тя танцуваше в невидимия мрак на повече от 380 хиляди километра от тях. Точно в девет часа тази вечер щеше да се завърне. Щеше да се появи с 98 процента от пълното си великолепие. Моментът наближаваше.

Над откритото поле подухваше нежен ветрец. Повелителят разпери ръце, за да усети енергията на Светините. Сега всичко зависеше от точността. От точността, правилното подреждане и последната воля на боговете.