Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (41)

40

Когато Гидиън се върна в къщата, вече бе ранен следобед. Чувстваше се напълно изчерпан, но знаеше, че това е нормално. Обратното не би било естествено. Не и след като си видял мъртвия си баща, положен в ковчег, с едва прикрита с грим дупка в черепа. Но той нямаше да седне да се вайка — не му бе в характера. Когато животът те повали, се изправяш и продължаваш по пътя си.

Осъзна, че в момента си повтаря съвет, който му бе дал баща му. В продължение на толкова години се бе опитвал да отрича и него, и начина му на мислене. Сега прозрението дойде като шок. Влиянието, което му бе оказал старият, бе много по-голямо отколкото искаше да признае.

Гидиън си направи чаша кафе, седна във всекидневната и се загледа разсеяно навън, към моравата с вече поизрасла трева. Не можеше да си представи баща му да се занимава с подобно нещо. Най-вероятно бе наел градинар да се грижи за зелените площи.

Почти бе заспал, когато звънецът на входната врата го изтръгна от унеса му. Звукът сякаш идваше от чужда планета. Той стана и отвори вратата, без да маха веригата. На прага стоеше як мъж на около четирийсет години, облечен в дънки и синя тениска.

— Добър ден, аз съм Дейв Смитсън — каза той и кимна назад към бял микробус, паркиран до аудито, на който гордо се мъдреше името му с големи черни букви. — Занимавам се със строителна дейност. Чух в града, че тук е имало пожар. Помислих си, че може да ви трябва помощ.

Гидиън свали веригата.

— Така е, но, честно казано, не мисля, че сега е най-подходящият момент за това. Баща ми почина съвсем наскоро.

Смитсън пъхна ръката си в пролуката.

— Зная. Моите съболезнования. Всъщност той ме бе наел да му свърша нещо. — Стиснаха си ръцете и строителят измъкна купчинка бележки от джоба си. — Господин Чейс ми плати за поправката на един метален улук на гърба на къщата и за подмяната на счупените керемиди. Най-добре да ви върна парите. Много съжалявам.

Гидиън взе банкнотите, погледна ги — около двеста лири — и ги върна.

— Задръжте ги. Може би ще успеете да поправите и покрива, докато отстранявате щетите от пожара?

— Благодаря. — Мъжът прибра парите и се усмихна съчувствено. — Секунда, да ви донеса една визитна картичка от микробуса. Обадете ми се, когато решите. И моят старец умря преди година, знам как е. Родителите са странно нещо… Побъркват те, докато са живи, а после, когато вече ги няма, имаш чувството, че светът ти се е срутил.

Гидиън започна да си мисли, че отлагането на ремонта не е добра идея. Нищо нямаше да спечели от това.

— Съжалявам, беше глупаво от моя страна. Ако искате, може и сега да погледнете щетите и да ми направите оценка за ремонта. Ще съм ви много задължен.

Смитсън го измери с поглед:

— Сигурен ли сте? Не е проблем да дойда и друг път.

— Не. Моля, заповядайте. — Излезе навън. — Ще ви въведа през задния вход. Искате ли нещо за пиене? Тъкмо сложих чайника на котлона.

— С удоволствие. Чай с две бучки захар, моля.

Присъствието на майстор в къщата бе странно успокояващо, даваше му възможност да се разсее от тежките мисли с банални ежедневни дейности. Така сякаш приемаше, че животът продължава. Отключи задната врата.

На строителя не му трябваше много време да огледа пораженията и да направи оценка на нужната работа. Стените бяха от масивен камък и почти не бяха пострадали. Щеше да ги измие с вода под налягане и евентуално да добави хоросан на няколко места. Гидиън му остави чаша чай. Смитсън благодари и продължи да си записва с молив върху сгънат на две лист хартия.

В кабинета цареше пълен хаос. Паркетът бе унищожен и трябваше да се смени. Прозорецът също беше за смяна. Мазилката на тавана се бе напукала и изпопадала, гредите бяха оголени и грозно чернееха. Майсторът мина през кухнята, където Гидиън преглеждаше прав сутрешната поща.

— Извинявам се за прекъсването. Имате ли нещо против да огледам и горния етаж над кабинета? Може да има опасност от срутване на пода заради пожара.

— Разбира се, вървете.

— Благодаря.

Гидиън стоеше и се чудеше колко ли още писма за баща му щяха да пристигнат. Колко пъти при вида им щеше да изпитва пронизващата болка от загубата. А после се сети за нещо друго. Нещо много по-притеснително. Вратата на скритата стая бе отворена. Той хвърли пощата и хукна по стълбите.

Мъжът не се виждаше никъде. Втурна се в спалнята. Нямаше го и там. Гидиън изхвърча в коридора и влетя в стаичката. Смитсън бе коленичил в ъгъла. Вдигна глава и на лицето му се изписа усмивка.

— Има една пукнатина в средата, но не е голяма. Може ли да повдигна мокета и да проверя пода както трябва?

— Не. Не, не може! — Не успя да прикрие тревогата в гласа и изражението си. — Вижте, това бе грешка. Съжалявам. Прекалено скоро е. Ще ви помоля да си вървите.

Строителят се изправи.

— Разбирам. Няма проблем. Но на ваше място не бих останал тук, преди мястото да бъде проверено и обезопасено. Пожарът вероятно е повредил носещите греди. Може да поддадат и подът се срути.

— Благодаря ви. Сега обаче наистина искам да си вървите.

Мъжът отново го погледна със съчувствие.

— Разбира се. Ще пусна визитната си картичка в пощенската кутия. Обадете ми се, когато наистина се чувствате готов.

Гидиън го придружи на долния етаж и го изпрати през задната врата. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Дали не го обземаше параноя? Човекът изглеждаше свестен, дори приятен. Просто се опитваше да помогне.

Въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Проследи отдалечаването на микробуса, след което се върна в стаята. Дневниците на баща му бяха разместени.