Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (114)

113

Главният коридор в Светилището бе осветен само от димящите оранжеви пламъци на безкрайна редица закачени на стената факли. Над тях камъкът бе опушен и дългите черни сенки приличаха на танцуващи призраци. Коридорът се извиваше все по-надълбоко и навътре, точно както баща му го бе описал. Мястото приличаше на подземно копие на „Свети Павел“ — огромно, прилично на катедрала, с невероятен лабиринт от зали, пещери и крипти. Гидиън се стараеше да не мисли за онова, което му се случваше — и което тепърва щеше да му се случи. Ако обстоятелствата бяха различни, щеше да е щастлив да посети това място. Като археолог щеше да бъде опиянен от перспективата да отвори една по една гробниците под краката си, да изследва помещенията, да датира находките и да сглоби картината на живота, кипял някога на това място.

Четирима Носачи го преведоха през едно толкова тясно отвърстие, че едва се виждаше. Върхът на главата му бръсна тавана, докато минаваше през дупката. След още двайсет стъпала завиха през втори отвор, също толкова тесен, и влязоха в някакво по-малко помещение. Изпод качулката от зебло се виждаше кръгло като луна лице с хлътнали челюсти, което надигна брадичка и каза:

— Трябва да се съблечеш и да се измиеш. После ще те облечем за посвещаването.

Поведоха го към едно отделено пространство, където той свали дрехите си и им ги подаде. После пристъпи в тъмната каменна падинка. Нямаше с какво да се изкъпе — нито шампоан, нито сапун. Беше гол и сам. Внезапно отгоре му се изля поток вода. Струята бе толкова силна, че вратът му пламна. Гидиън падна на колене, затвори очи и закри лицето си с ръце. Пороят продължи няколко минути и спря толкова неочаквано, колкото бе започнал. Подадоха му кърпа и го поведоха гол по коридорите към Голямата зала.

При вида на огромната пещера дъхът му секна. Изпълваше я копие на Стоунхендж в естествена величина. Само че за разлика от монумента отвън този бе цял като в деня на завършването. Баща му твърдеше, че именно това е истинското обиталище на древните богове, мястото, където си почивали, докато бил издигнат комплексът в полето край Еймсбъри.

Разнесе се силен тропот, който накара Гидиън да обърне глава — запечатваха Голямата зала. Площта около него бе залята от Последователи в кафяви роби със спуснати качулки. Група Носачи го заобиколиха и притиснаха. Понесен от мощната приливна вълна, той навлезе в пламтящ кръг от високи дебели свещи. От другата страна на огнения пръстен стоеше Повелителят на кръга, стиснал в ръце обредните чук и нож. Сечива, които можеха да отнемат живота на Гидиън. Почувства как по вените му плъзва страх.

Посвещаването бе започнало.

— Погледни въплъщението на Светините! — Повелителят вдигна ръце и бавно се обърна. — Боговете са си почивали тук преди много, много векове. Тогава дошли нашите прадеди, първите Последователи, и построили този космичен кръг и това Светилище. Сега си в тяхното присъствие. Като проява на уважение, след като бъдеш посветен, винаги ще идваш с покрита глава и сведени очи. Разбра ли?

Гидиън отвърна според инструкциите на Дракон:

— Да, Повелителю.

— Доведоха те тук, защото според членовете на нашата Гилдия си достоен да станеш Последовател до края на дните си. Това ли е твоето желание?

— Да, Повелителю.

— Готов ли си да обречеш живота, душата и верността си на Светините и на хората, които ги защитават?

— Да, Повелителю.

— Светините ни обновяват и оздравяват само ако ние обновяваме тях. Почитаме ги с кръвта и плътта си и в замяна те ни пазят и лекуват нашите кръв и плът. Предаваш ли кръвта и плътта си на безсмъртната им святост?

— Да, Повелителю.

Около него размахаха кандилници и въздухът се изпълни със сладкия аромат на екзотични подправки и тамян. Повелителят на кръга отново разпери ръце:

— Доведете до Оброчния камък този, който желае да следва!

Гидиън бе поведен през огнения пръстен към каменния кръг. Припомни си предупреждението на Дракон да не поглежда към Повелителя. Невидими ръце го повалиха на колене, после го проснаха по корем. Завързаха китките и глезените му. Прониза го страх, първичен и див.

— Вярваш ли в могъществото на Светините и в силата на онези, които ги следват?

Гидиън се замисли за баща си, който бе лежал на същото това място, окован като самия него, в очакване да пролеят кръвта му, за да не умре синът му от жестоката болест на майка си. Повелителят повтори въпроса, като повиши глас:

— Вярваш ли в могъществото на Светините и в силата на онези, които ги следват?

— Да, Повелителю.

— Вярваш ли безусловно в способностите им да предпазват и лекуват?

— Да, Повелителю.

— Посвещаваш ли живота си на това да им служиш?

— Да, Повелителю.

— Заклеваш ли се в живота си и живота на близките си никога да не споменаваш Гилдията извън пределите на братството, освен ако не получиш изрично разрешение?

— Да, Повелителю.

Членовете на Вътрешния кръг размахаха кандилниците над него и отстъпиха встрани. Повелителят на кръга извади каменния нож, изсечен от първия трилитон:

— Проливам тази човешка кръв и ви предлагам костите и плътта му с надеждата, че ще го приемете за свой слуга и ще му дадете благословията и защитата си. Свещени богове, смирено ви умолявам да приемете нашия брат сред онези, на които оказвате благоволението си.

Посегна и направи дълбоки разрези от китките до раменете на Гидиън, от глезените до бедрата, после от врата до основата на гръбнака. Гидиън едва потисна вика си. Видя пред себе си майка си. В спомените му тя го слагаше да си легне, целуваше го за лека нощ, усмихваше му се. В ума му проблеснаха кадрите от Венеция, после посланието ѝ и ужасната тайна.

Ужасен удар отметна главата му встрани. Знаеше какво е това. Беше се подготвил за жестокостта на чука и острието. Гласът на Повелителя долиташе някъде отдалеч, твърде далеч, за да различи думите му. Обгърна го мрак. В ума му звучаха единствено думите на майка му, произнесени от отвъдното.