Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (178)

177

Куршумът бе преминал през бедрото на Повелителя. Имаше късмет. Като професионален войник добре знаеше двете неотменни истини. Първо, няма такова нещо като несмъртоносна огнестрелна рана. Ако я оставиш да кърви, рано или късно умираш. И второ, не можеш да обезвредиш противник с пистолет, освен ако не го простреляш в главата или в гръбнака. Да, ще го зашеметиш, може би за дълго, но в момента, в който шокът премине, врагът ще се втурне отново след теб. Именно това щеше да направи и той самият.

Изтри кръвта и огледа входната и изходната рана. Бяха чисти. Внимателно опипа кожата наоколо. Изстрелът бе отблизо и скоростта на куршума не бе голяма, затова дупката бе правилна, кръгла. Околните тъкани почти не бяха разкъсани. Натисна силно и загледа как раната се изпълва с кръв. Ако бе изстрелян с по-висока скорост, куршумът щеше да причини много по-сериозно нараняване.

Продължи да опипва и натиска, докато се увери, че костта не е раздробена и няма невидими разкъсвания на тъканта или мускулите. Опита се да се изправи, но му бе трудно да пази равновесие. Не можеше да изпъне напълно крака си, а и бе прекалено болезнено да стъпва на него. Облегна се на стената, уви около крака си въжето, което му служеше за колан, и го стегна като турникет. Това бе временно решение, но за момента щеше да свърши работа.

Рискуваше да увреди нервите, но така бе по-добре, отколкото да остави раната да кърви. Иначе щеше да умре. Погледна надолу и видя лепкавата кървава локва, из която плуваха парченца от мозъка на Дракон. Нямаше смисъл да проверява дали има пулс.

С периферното си зрение забеляза проблесващите пламъчета на свещите в криптата. Чу сина си да крещи, да подканва жената да побърза.

Бръкна в дълбокия джоб на робата си и напипа жертвените чукове и церемониалния нож.

Те бяха достатъчни, за да спре двамата бегълци.

И да изпълни ритуала.