Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (175)

174

Факлите по стените бяха малко и разположени на големи разстояния една от друга. Коридорите бяха студени и заплетени като лабиринт. Изпълваха ги влага и мирис на мухъл и смърт. Кейтлин често се притискаше към Гидиън, докато тичаха. Молеше се той да знае какво прави. Споменът за неуспешния ѝ опит за бягство бе съвсем пресен.

Според нея нещо не бе както трябва. Насочваха се надолу. Спускаха се все по-навътре и по-надълбоко в това ужасно място, вместо да се изкачват към свободата и безопасността на света отвън.

— Не вървим в правилната посока!

— Довери ми се! — изкрещя в отговор Гидиън, почти останал без дъх.

Тя знаеше, че няма избор.

Докато тичаха по сумрачните коридори, той трескаво се опитваше да си представи завоите на коридорите и разположението на помещенията. Доколкото бе разбрал, Светилището приличаше на заровена в земята пирамида, само дето бе куполообразно. Представи си горните нива — модерната част. Внимателно конструираните стаи и галерии, строени така, че да носят тежестта на земята над тях. Отдолу бяха стаята на Повелителя и Голямата зала. Двете главни галерии — онази, която се изкачваше нагоре, и другата, която слизаше надолу — тръгваха оттам съответно в западна и източна посока. Представи си цялата постройка, издигната около централния звезден канал. Главния проводник. И останалите, които съответстваха на посоките на света и местоположението на съзвездията.

После насочи вниманието си към източната галерия. Достъпа до най-долното ниво, до Криптата на древните. Мястото, към което в момента се бяха насочили.

Построените под наклон и непрекъснато виещи се коридори му напомниха отново за египетските гробници. За места, които са изпълнени с древни архитектурни тайни. Спомни си за Голямата пирамида на Хеопс и скритите ѝ тунели и зали. Молеше се и Светилището да крие подобни тайни. Звездните канали, различните височини на таваните на коридорите, двете Главни галерии, ориентацията спрямо небесните тела… всичко това бяха знаци, че е прав.

Двамата рязко спряха пред една заключена дъбова врата.

— Бързо! — изсъска той и притисна задъханата Кейтлин към стената. — Сядай! Седни тук и не мърдай.

Отдръпна се на няколко метра и се обърна към нея:

— Малко по-напред. Ела още половин метър към мен.

Тя се плъзна по пода, придърпа треперещите си колене към гърдите и ги закри с робата.

— Добре. Стига толкова.

Отдръпна се още малко, зави зад ъгъла на коридора, по който бяха дошли. После се появи отново и я изгледа сурово:

— Стой тук. Не се движи. Каквото и да стане, дори да видиш, че идват към теб, не мърдай!