Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (189)

188

Кейтлин и Гидиън опипваха пътя си в непрогледния мрак на тунела, който бе станал малко по-широк. Таванът също бе по-висок и вече можеха да се изправят и да вървят един до друг. Тя се облегна на него, за да облекчи малко натиска върху ранения си крак.

Гидиън все още се тревожеше. Древните винаги бяха бранили свирепо храмовете си. Нищо чудно да ги очакваха още неприятни изненади. Коридорът можеше да се срути под краката им. Или пък таванът да пропадне и да ги затрупа. Взираше се в мрака, търсеше някакви издайнически знаци по пода, по стените; нещо необичайно, каквото и да е.

Държеше лявата си ръка високо и опипваше пътя, за да не се блъснат в някоя подпорна греда или нещо по-лошо, което да им строши черепите. Усети напрежение в коленете си и разбра, че се изкачват. Надяваше се това да значи, че се движат към изхода. Знаеше обаче колко дълбоко под земята е разположено Светилището и предполагаше, че имат още дълъг път пред себе си.

Кейтлин почти не говореше. Стресът от последните няколко часа и седемте дни без храна преди това бяха изчерпали силите ѝ. Цяло чудо бе, че все още успяваше да върви.

— Искаш ли да спрем за почивка?

— Не, не, не. Продължаваме. Ако спра сега, едва ли ще успея да тръгна отново.

Продължиха да се влачат напред. Изведнъж зад тях се разнесе оглушителен шум, сякаш по тунела се затъркаля каменна топка. Не виждаха нищо, само чуваха грохота и усещаха ударните вълни. Земята под краката им се разтресе, стените сякаш се гърчеха от болка. Въздухът се изпълни с прахоляк. Гидиън знаеше какво става — земните пластове пропадаха.

— Да бягаме! — Сграбчи я през кръста и я задърпа. — Тунелът ще се срути!

Сякаш някакво огромно подземно чудовище се бе събудило и с гръмовно ръмжене препускаше след тях. Те се втурнаха панически напред в тъмното, а челюстите на ужасния звяр хищно щракаха по петите им.

Гидиън първи се блъсна в каменната стена. Бяха стигнали до задънен край. От удара залитна и се просна по гръб, като повлече и Кейтлин след себе си. Тя падна настрани и силно удари бедрото си.

Край тях хвърчаха толкова много прах и камъчета, че не успяваха да дишат. Проходът бързо се изпълваше с пръст и скални отломки. Земята ги погребваше живи.

— Къде си? — попита тя.

През краката ѝ сякаш се стичаше река от почва и чакъл, която прииждаше като смъртоносен прилив.

— Гидиън! Гидиън, къде си?

Беше успял да се извърти, но само толкова. Лицето му бе заровено в бързо нарастваща купчина отломки. Имаше чувството, че дробовете му са пълни с цимент. В главата му биеха барабани, а носът му бе счупен. Наложи му се да използва цялата си енергия, за да се подпре на колене и длани.

— Гидиън! — Във вика ѝ се долавяше по-скоро отчаяние, отколкото надежда.

— Тук съм — изграчи той немощно.

Кейтлин не можа да го открие и продължи да вика:

— Насам! Гидиън, ето ме! Ела насам!

Той се запрепъва в посоката, от която идваше гласът ѝ. Протегнатите му ръце най-после я достигнаха. Над главите им се вихреше прахоляк.

— Вдигни ръка! — В гласа ѝ се усещаше вълнение. — Вдигни ръка над главата!

Той направи каквото му каза и напипа тясна неравна дупка. Отвор в тавана на тунела.

Гидиън преплете пръсти и я побутна:

— Стъпи на дланите ми, Кейтлин. Покатери се по мен.

Би се разсмяла, ако имаше сили за това. Бяха попаднали на друга шахта. Гидиън бързо пресметна, че ако е като първата — онази в монолита — от изхода ги деляха само девет метра.

Само девет метра до свободата.