Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (71)

70

Дракон беше гол до кръста и бос, облечен единствено в черно долнище на анцуг. В момента правеше ежедневните си упражнения в специално построения за целта фитнес салон, в разкошната си провинциална къща. Покритите с огледала стени му позволяваха непрекъснато да оглежда мускулите, които бе оформил с толкова усилия. Изглеждаше с десет, може би дори с двайсет години по-млад от своите петдесет.

Замисли се за Змия. Никога не го бе харесвал и беше сигурен, че природата му отговаря на онази на съзвездието, чието име носеше.

Евтината нокиа, която ползваше за поверителни разговори, иззвъня. Щеше да научи последните новини.

Почти бе направил десетте си километра на пътеката, така че я изостави без угризения на съвестта. Изключи звука на музикалния канал, който гърмеше от шейсетинчовия плазмен телевизор, и отиде да вдигне телефона.

— Как мина? Всичко наред ли е?

— Не всичко — гласът на Муха бе напрегнат. — Свършихме работата според плана, обаче нашият човек се разболя.

Дракон веднага схвана кодираното съобщение.

— Има ли причина да се притесняваме сериозно?

Взе една бяла кърпа от близката пейка и избърса потта от лицето си.

— Да, има.

Дракон пусна кърпата и се протегна към бутилката вода до нея.

— Къде е в момента?

— Вкъщи си е.

— Върви го виж. Провери дали не се чувства по-добре.

Муха потри челюстта си. Мястото, където Змия го бе ударил, здравата го болеше.

— Ще изчакам да стане обед. Нека поспи малко. После ще отида у тях да си поговорим.

— Не отлагай прекалено дълго. — Дракон помисли за миг. — Най-добре ще е да не поемаме излишни рискове в момента. Ако наистина е болен, ще се наложи да го излекуваме. Завинаги.