Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (90)

89

Меган се опитваше да забрави, че я отстраниха от случая „Лок“, и да се съсредоточи върху малката сребърна плочка, която ѝ бе дал Джими Докъри. Плочката бе висяла на верижка около врата на Тони Нейлър, изчезналия нехранимайко. Същият, чиято папка Томпкинс бе хвърлила на бюрото ѝ точно когато другото започваше да става интересно.

Евтиният медальон бе намерен от някакъв мъж, който тичал за здраве насред равнината на Солсбъри. На гърба имаше надпис: „Честит рожден ден, Т! С обич, Нат.“ Бяха го занесли в „Изгубени вещи“. Джими бе забелязал, че плочката е същата като онази, която Тони носеше на снимката със сестра си. Натали Нейлър тъкмо бе потвърдила, че това е медальонът, който е подарила на брат си.

За Меган интересен бе не фактът, че е бил открит, а мястото, където е бил открит — далеч от главното шосе, насред нищото. Само че не каквото и да е „нищо“. Най-близкият главен път бе на една крачка разстояние от опожарената плевня, където бе намерено тялото на Джейк Тимбърленд.

Джими се вгледа в нея, докато тя мълчаливо се взираше в малката сребърна плочка.

— Да не се опитвате да установите контакт с духа му?

Тя обърна късчето метал на дланта си:

— Де да можех. Щях да попитам Тони Нейлър какво е правил там. Това не е място, което човек би избрал за разходка. Прекалено е пусто, отдалечено от цивилизацията и скучно.

— Върна медальона на сержанта. — Нейлър е бил скитник — без пари, без дом. Със сигурност не е имал кола. Как, по дяволите, е стигнал толкова далеч от най-близкия град или село? И то през подобна пустош — там няма нищо, освен буренясали полета и шубраци!

— Вероятно някой го е закарал дотам. Или пък е отишъл на автостоп.

— Защо?

— Може да е разбрал, че в някоя ферма наоколо предлагат работа.

Тя отвори папката на бюрото си и се вгледа в снимката на Тони Нейлър.

Двайсет и пет годишният мъж със слабо лице и остри черти почти не бе работил през живота си. Когато все пак бе решавал да свърши нещичко, никога не се бе отдалечавал твърде много от центъра на града и кръчмите. Да превива гръб в някоя отдалечена ферма въобще не беше в негов стил.

Нейлър бе мъртъв, Меган бе сигурна в това. Почти го усещаше. Много скоро щеше да ѝ се наложи да вдигне телефона и да съобщи лошата новина на близначката му.

— Джими, виж дали няма да ни дадат няколко души от онези, които се занимават с плевнята. Искам да претърсят полето, по възможност с металотърсачи.

— Смятате, че е заровен там ли?

Меган кимна:

— Убедена съм.