Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (152)

151

Повелителят на кръга се бе заровил в древните карти и астрономически таблици, разстлани на каменната маса. Движението на небесните тела през днешния ден бе от изключителна важност. Времето напредваше и моментът скоро щеше да настъпи.

— Татко.

И гласът, и самата дума го изненадаха. „Татко“. Толкова дълго бе копнял да я чуе.

— Феникс! Влизай. Бях забравил, че пратих да те повикат.

Името прободе Гидиън право в сърцето, все едно бяха забили нож там.

— Седни. — Повелителят посочи към каменната пейка до масата. — Как е момичето? Изглеждаше доста разстроено, когато ви видях за последно.

— Разбираемо е.

— Какво ѝ каза?

— Разкрих ѝ съдбата ѝ. Разказах ѝ какво ще ѝ се случи днес. Смятам, че трябва да ѝ дадем възможност да свикне с мисълта. Да се помири със своя бог.

— И може би да бъде приета от нашите богове.

— Именно. Бих искал да остана с нея, ако е възможно. Чак до самия край. Мисля, че присъствието ми ѝ дава сила. Тя има нужда от мен.

— До самия край ли? Смяташ ли, че си готов за това?

— Сигурен съм. — Гидиън замълча за няколко секунди, сякаш преценяваше казаното от двама им. — Татко, ние нямаме повече тайни един от друг. Ти смяташ, че имаш нещо срещу мен, нещо, с което можеш да ми влияеш. Само че това не е така. Знам къде се намираме. Разбрах го от името ти, моето фамилно име, наследството ми. Сигурен съм заради невероятните сили, които умееш да призоваваш. Уверих се още веднъж в това от архитектурата и археологическите находки в Светилището, от разположението на звездните канали и равняването спрямо каменния кръг. Зная отговора, татко.

Очите на Джеймс Пендрагон проблесваха в тъмнината. Той бавно се приближи до сина си.

— Прав си. Време е да започнем да си вярваме. Само че трябва да знаеш и още нещо: ритуалът е доста… ярък. Твърде реален е. Може да ти се стори прекалено шокиращ. Сигурен ли си, че искаш да останеш с жената?

— Абсолютно.

— Добре тогава. Остани, докато завърши ритуалът по обновлението, докато почетем Светините и изплатим дълга си.

— А след това?

— После ще събираме плодовете от него. Ще се насладим на облагите. Остават дванайсет седмици до есенното равноденствие. Тогава Светините ще ни дадат благословията си.

Гидиън сведе очи към свитъците на бюрото на Повелителя. Много напомняха на онези, които бе открил в обсерваторията на Натаниел. Повелителят проследи погледа му:

— Разбираш ли нещо от археоастрономия или етноастрономия?

— Не кой знае колко — призна той. — Първата изучава знанията на древните за движението на планетите и звездите, а също и влиянието им върху културата на някогашните народи. Втората е по-скоро антропологичен подход към изучаването на небето в съвременните общества.

Повелителят изглеждаше доволен:

— Точно така. В Гилдията използваме комбинация от двете. Изучаваме историческите документи — като онези, които видя в архива. Освен това наблюдаваме съзвездията и движението на небесните тела. Равняването им с Кръга и Светилището са от изключително значение за вярванията ни.

— Знам това.

— Разбира се, че го знаеш. Ти си един от малкото, които разбират, че нищо тук не е случайно. Разположението на всеки камък, използван за построяването на сградата; всеки звезден канал; физическото равняване с пътищата на изгрева от изток и залеза на запад; почитта, която отдаваме на магнитния север чрез архитектурата; наклонът на спускащите се надолу галерии, които отразяват наклона на земната ос — всичко това има своето свещено значение. — След тези думи Повелителят се замисли дълбоко. — Съвсем скоро трябва да тръгвам. Има някои неща извън Храма, за които само аз мога да се погрижа. По-рано днес имахме проблем. Нищо притеснително, но все пак се налага да отида.

— Аз мога ли да съм полезен с нещо?

— Не, не. Но можеш да се погрижиш момичето да е спокойно. С всяка изминала минута ще става по-напрегната.

После взе едно дълго каменно острие, което досега бе останало скрито сред картите.

Ритуалният нож.

Повдигна дясната си длан и прокара острието по кожата. Кръвта започна бавно да се стича по китката му. Приличаше на червена змия.

— Подай ми ръката си.

Гидиън протегна несигурно ръка и Повелителят повтори действието. После се взря в немигащите очи на сина си и стисна кървавата му длан в своята.

— Кръв при кръвта. Баща и син. Сега сме едно цяло.

Повдигна преплетените им пръсти, после придърпа Гидиън към себе си:

— Ще те видя пак едва след като ритуалът започне. — Стисна по-силно ръката на сина си. — Закълни ми се сега, докато кръвта ми се влива в теб, а твоята — в мен, че душите ни са свързани и се подчиняваме на една и съща истина. Закълни ми се, че мога да вярвам безрезервно на теб и връзката помежду ни!

— Кълна се, татко.

Гидиън наблюдаваше ярките червени капки, които се стичаха по лакътя му. Сигурен бе, че това няма да е последната кръв за днес.