Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (138)

137

Баща и син стояха от двете страни на древната каменна маса и се гледаха.

— Кога разбра? — запита Гидиън.

Повелителят наклони глава.

— Малко преди Мари да умре. — Вдигна глава — очите му бяха безизразни, стъклени. — Натаниел изпрати да ме повикат, когато тя вече бе в болница. Мари ми каза само няколко часа преди да умре. Не можех да направя нищо. Прекалено късно бе да се опитвам да променя съдбата ѝ.

Гидиън с изненада установи, че в гърдите му се надига гняв.

— Какво означаваше тя за теб?

Повелителят се намръщи:

— Какво означаваше ли? Тя беше всичко за мен. Всичко и нищо. Мари бе жената, която не можех да имам, жената, за която щях да се оженя, ако не се бяхме скарали и отчуждили. Ако тя не бе срещнала Натаниел.

— Какво имаш предвид?

— С нея се обичахме от деца, но после връзката ни се разпадна и тя се премести в Кеймбридж. Там срещна Натаниел и се омъжи за него. Видях я отново едва след като се върна в Уилтшир година след сватбата.

Гидиън пресметна бързо. Неговата възвишена и свята майка бе нарушила брачния си обет с чудовището, седящо срещу него, и то само година след като се бе заклела във вечна вярност на мъжа, когото бе смятал за свой баща.

— Как можа?! — Изправи се с пламнало от гняв лице. — Тя е била току-що омъжена, а ти си я прелъстил!

— Нищо подобно — заяви Повелителят, без изобщо да се впечатлява от избухването му. — Просто така се случи. Ти не знаеш колко много я обичах, затова не разбираш колко ни изненада онзи миг на слабост.

— Един миг? — попита Гидиън със съмнение. — Аз съм резултат от един-единствен миг на слабост?

Повелителят на кръга стана и заобиколи каменната маса.

— Нямах никаква представа, преди майка ти да почине. А после… Как бих могъл да се обърна към Натаниел? Как да му кажа за теб?

— Знаеше ли, че този вид рак се предава по наследство?

По-възрастният мъж кимна.

— И си убедил баща ми да се присъедини към Гилдията, за да предпазиш собствения си син — мен?

— Именно. Всеки баща би постъпил така. Исках да те предпазя, да те защитя.

Повелителят го притисна силно към себе си — така, както баща прегръща отдавна изгубеното си дете.