Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (52)

51

Върху разнебитения покрив на старата плевня се бяха разположили черни гарвани — от онези, които налитат на мърша. Постройката изглеждаше изоставена от поне двайсет години. Дракон посочи към птичата армия, докато двамата с Муха вървяха през високата яркозелена трева.

Удари с юмрук по изкорубената от времето дървена врата на плевнята и птиците се разлетяха в небето. След малко се спуснаха обратно и накацаха в клоните на дърветата, които растяха по края на полето.

Отвътре се чу странен, настойчив шум: удар на метала в метал, разместване на тежки предмети. Змия вече ги бе съзрял през пролуките в стената на плевнята и отвори. Изглеждаше силно притеснен и засрамен.

— Съжалявам за цялата тази каша.

Дракон не каза нищо. И той съжаляваше — за провала, за това, че му се наложи да дойде тук да оправя чуждите грешки. Двамата мъже се вмъкнаха покрай Змия и той отново заключи. Дотъркаля една развалена косачка за трева и подпря вратата с дръжката ѝ.

— Благодаря, че дойдохте.

Дракон бързо се огледа наоколо:

— Сами ли сме тук?

Змия кимна:

— Изпратих Гущер вкъщи.

— Добре — отсъди Муха. — Поне едно нещо си свършил както трябва.

Дракон мина направо на въпроса:

— Къде е тялото?

Шон посочи към другия край на плевнята, където бе паркиран кемперът.

— Там е, вътре.

— А жената?

— Тя е на сигурно място в Светилището. В една от стаите за размисъл.

Това бе евфемизъм. Въпросните помещения бяха просто изсечени в камъка ниши с големината на килер за метли. В тях бе невъзможно да коленичиш, камо ли да седнеш или да легнеш. За въздуха имаше съвсем тесни процепи в близост до краката и главата на молителя.

— Каза ли нещо?

— Нищо смислено. Само крещеше.

Муха се усмихна:

— След час-два ще спре.

Змия отвори плъзгащата се врата на кемпера и тримата се качиха в него. Дракон се приведе над трупа:

— Претърсихте ли го?

Змия поклати глава. Муха отвори жабката и извади от нея документите за наемането на превозното средство, шофьорска книжка и някакво пликче.

— Екстази. Много оригинално скривалище, няма що! — Пусна пликчето на шофьорската седалка и взе договора. — Ето му името — Едуард Джейкъб Тимбърленд, адрес Ню Кавендиш Стрийт, Мерилибоун.

Взе шофьорската книжка и погледна снимката.

— Да, същият е. На трийсет и една години. — Обърна страницата. — И има цели шест наказателни точки^[1]!

— Вече няма да се тревожи за подобни неща — отсече Дракон и си пое дълбоко въздух. — Добре, да обобщим. Този тип и приятелката му наели кемпер „Фолксваген“, за да си организират посещение в хипарски стил на Стоунхендж. Това значи, че никой няма да ги потърси поне още ден-два.

Огледа ги и се усмихна:

— Положението не е толкова зле. Светините са си подбрали идеалните жертви — свободни души, които разполагат с достатъчно свободно време да си играят на деца от шейсетте години.

Змия си отдъхна с облекчение:

— Добре, а с него какво да правя?

— Нищо. Ще оставим кемпера тук, докато приключи церемонията, а после ще се отървем от двата трупа едновременно. Върви да закусиш както трябва. И си почини. Ние ще поемем момичето оттук нататък.