Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (157)

156

Люк ван Дейл първи попадна на наземния патрул. Отдалеч видя един бронетранспортьор „Саксън“, който вдигаше прах и бълваше черен пушех. Не се учуди, дори ги бе очаквал по-рано.

Спусна се надолу с прашния си мотоциклет и бавно спря. Слезе от машината, отдръпна се встрани и каза тихо и забързано в радиостанцията си:

— Имам посетители. Бронетранспортьор. Идват да си поговорим, нищо повече. Ще държа канала отворен, докато мога. Край.

Големият БТР в камуфлажни цветове спря с шумно скърцане и от него се изсипаха няколко войници. Време бе да изпробва надеждността на прикритието, което бе подготвил Линтън. Свали раницата от гърба си и извади от нея фалшивите документи.

— Здравейте! — подвикна и се усмихна приятелски. — Работите и в неделя, а, момчета?

Първи проговори един ниско остриган войник на около двайсет и седем — двайсет и осем години, облечен в стандартната зелено-кафява униформа. Обозначителната лента на ръката му показваше, че е капитан от Йоркширския пехотен полк, един от най-големите в британската армия.

— Навлезли сте в забранена за външни лица територия, сър. Оставете мотоциклета и елате с нас.

— Мисля, че бъркате. — Люк протегна една пластмасова папка, пълна с документи. — Аз съм член на Международното дружество по ентомология. С колегите ми имаме разрешение да изследваме поведението на многоножките и равноногите в региона.

Веднага установи, че военният срещу него не разбира и дума от казаното, затова допълни:

— Стоножки, пухояди, въшки, мокрици и други такива.

Капитанът взе документите, но изобщо не ги погледна.

— Съжалявам, господине. Няма значение какво пише тук, кой сте или какво правите. Имам заповед да ви изведа от зоната.

Ван Дейл бе достатъчно умен, за да не се опитва да спори:

— Добре. Няма проблем! — Махна примирено с ръка. — Нямам против да се прибера по-рано при жената и децата.

Взе безполезната папка, прибра я в раницата си и отиде при мотора. Младият капитан му препречи пътя.

— Не можете да си тръгнете. Трябва да се качите с нас в бронетранспортьора и да дойдете до казармените помещения. Някой от хората ми ще се погрижи за мотоциклета ви.

— Стига де! — бутна ръката му Люк. — Готов съм да се махна от територията ви, какво повече искате?

Капитанът подвикна на хората си:

— Уелсби, Симондс, Ричардс!

Трима от войниците мигновено наобиколиха нарушителя и го накараха да се отдръпне от мотоциклета. Двамата приличаха по-скоро на деца. Можеше без проблем да им счупи главите, да ги просне на земята и да ги остави да плачат за майките си. Така обаче щеше да излезе всякакъв, само не и миролюбив учен, който събира насекоми.