Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (112)

111

Макар да бе с белезници и качулка на главата, Гидиън се опита да запомни маршрута, по който пътуваха към Светилището. Сигурен бе, че след Толард Роял са завили на запад по шосе В3081, покрай ресторант „Крал Джон“. Започна да се извива, докато накрая успя да седне. Опря гръб в стената, която отделяше кабината и товарния отсек на микробуса на Дракон. Постара се да се ориентира според посоката, в която биваше отхвърлян при движението. Полетя вляво, което му подсказа, че Дракон е завил надясно и се насочва на север. Опита се да прецени колко време е изминало и стигна до извода, че вече са подминали Шафтсбъри и пътуват към Джилингам и Уорминстър.

Последната част от пътуването бе най-тиха. Почти не се чуваха коли. Явно вече не се движеха по шосето, защото скоростта намаля, а друсането се увеличи. В продължение на няколко минути Гидиън непрекъснато подскачаше и се удряше в стените, след което микробусът спря. Задните му врати се отвориха.

Трима или може би четирима мъже го издърпаха навън и го проснаха на твърдата земя, след което го изправиха и грубо го въведоха в някакво затворено пространство. Въздухът вътре бе леден, а стъпките кънтяха. Чу отключването на врата пред себе си, после долови суматоха: мърморене, местене, плъзгане на нещо тежко.

— Бързо! — провикна се някой.

Нечия ръка се плъзна по тила му и го побутна настойчиво напред, натисна главата му, за да не се удари в нещо. Отново чу трополене и тежко дишане зад гърба си. В продължение на близо минута никой не каза нищо. Изтощеният му ум изключи. Тишината бе като отрова, която го парализираше.

Най-накрая се разнесе гласът на Дракон:

— Следват няколко стъпала. Внимавай да не паднеш!

Сарказмът в думите му бе ясно доловим.

Докато се спускаше надолу, пред и зад себе си Гидиън чуваше кънтенето на стъпки. Намираха се в някакво обширно пространство с каменен под и стени, които не поглъщаха шума. Стъпалата бяха точно двайсет на брой.

Спускането свърши и два чифта ръце го подхванаха и бързо го поведоха напред. След около трийсет секунди отново чу саркастичния глас:

— Пак стъпала.

Още двайсет. Разпозна миризмата, характерна за подземия и пещери. Познаваше аромата на земята — торф, варовик, вода, стичаща се по тавана и стените, пясъчник, кремък, мокро желязо, богата почва. Като археолог той имаше изострени сетива и миризмите почти го удариха в носа.

Ръцете, които го направляваха, го стиснаха за миг да спре. Смъкнаха му качулката и Гидиън мигом усети хлад. Наоколо горяха факли. Намираше се дълбоко под земята, в сърцето на Светилището. Предишният път със сигурност не бе слизал толкова надолу. Мъжете около него бяха облечени в роби с ниско спуснати качулки. Вероятно на това се дължеше забавянето, преди да започнат да се спускат — трябваше да се преоблекат.

— Съблечете го и го подгответе — нареди Дракон.

Гласът му бе твърд и груб, студен като камъка наоколо. Гидиън се опита да не мисли за онова, което предстоеше да му се случи. Вместо това се съсредоточи в задачата да нарисува мислено карта на мястото, където се намираше. Просторно помещение под земята. Някъде насред полето, на около час път с кола. Допусна, че е на около четирийсет-петдесет километра от Толард Роял, вероятно в северна посока. Може би с леко отклонение на запад.

Дракон се приведе към него и прекъсна изчисленията му. Гидиън усети върху лицето си топлия му кисел дъх:

— Слушай сега. Ще те науча какво да отговаряш на Повелителя по време на ритуала. Не смей да посрамваш себе си и мен! Трябва да запомниш всичко и да го повториш без грешка. Помни също така, че ще преминеш през огромно изпитание на тялото и ума, ще се гърчиш от болка и ужас и агонията ще е почти непоносима. Ако наистина си предан и вярваш в Светините, ще оцелееш. — Усмихна се жестоко. — А ако не си, ще изчезнеш без следа.