Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (43)

42

След изненадващото посещение на строителя и неговото душене наоколо Гидиън се чувстваше уязвим. Голямата стара къща бе изолирана. Вече го бяха нападнали веднъж и той не искаше да се случи отново. Не желаеше да изгуби дневниците и шанса да разкрие тайните на баща си. Трябваше да вземе предпазни мерки — да заключва вратите, да пуска алармата.

Наложи му се да проведе няколко телефонни разговора. Отне му повече от час да убеди хората от охранителната фирма, че не е крадец. Най-накрая му казаха как да нагласи отново системата и той се изненада приятно от силата на звука ѝ. Не че имаше значение. Тук и малък ядрен взрив вероятно нямаше да се чуе.

Реши да претърси мястото за някакъв вид оръжие, с което да се защитава при нужда. Откри една брадва в бараката за инструменти и взе голям нож от поставката в кухнята. Това бе най-доброто, което успя да намери. Беше малко странно да ги разнася със себе си, докато си приготвя сандвич с печен боб за обяд, но по-добре да има чувството, че леко се е чалнал, отколкото да се тревожи.

После намери дистанционното (приличаше на джойстик за плейстейшън) за портата на градината и я заключи. Нагласи алармата, така че да покрива долния етаж, след което се оттегли в скритата стаичка на баща си. Взе чаша чай, бутилка минерална вода, ножа и брадвата. Знаеше, че не може да живее вечно така, но точно сега искаше да се чувства в безопасност, а не вкочанен от страх.

Припомни си коментарите на Смитсън за опасността от срутване на пода. Ами ако беше прав? Ами ако наистина огънят бе прогорил фатално поддържащите греди и те поддадяха? Щеше да пропадне през пода и вероятно да си строши гръбнака. Помисли си, че полудява. Страхът бе плъзнал в него като вирус. Трябваше да го унищожи в зародиш.

Хладно и методично се захвана да дешифрира дневниците, за да си прочисти главата. Късно вечерта установи, че вече ги разчита автоматично, без да му се налага да използва таблицата със символите. Баща му твърдо бе вярвал, че Последователите на Светините били спасени от смъртоносни вируси. Първо от така наречения „азиатски“, или „руски“ грип през 1889 година, от който загинали един милион души, после от пандемията от „испански грип“ през 1918 година, която убила почти петдесет милиона души. Същото се случило през 1957, когато нова вълна на азиатския грип отнела живота на почти два милиона души по цял свят. После през 1968, когато „хонконгският грип“ погубил един милион, и отново през 2009, по време на смъртоносната пандемия от „свински грип“, вируса H1N1.

Нито един от Последователите не се простил с живота си.

Гидиън бе скептично настроен, но и очарован от тези твърдения. Определено имаха голяма притегателна сила. Не бе изключено излекуването да е резултат от някаква психосоматична реакция към камъните, подклаждана от силна вяра. Сети се за чудото в Лурд, признато от църквата. Доколкото си спомняше, повече от двеста милиона души бяха посетили града, за да се поклонят пред Богородица. Атеистът в него поставяше знак на равенство между двете — лечебната сила на камъните и тази на извора в подножието на Пиренеите. И двете му се струваха еднакво невероятни.

Погледна часовника си — почти един през нощта. Беше гладен и изтощен. Всъщност бе прекалено уморен и напрегнат, за да слезе долу и да си направи нещо за ядене. Зарече се да прочете само още една страница и после да си ляга.

След малко пожела направо да си бе легнал. Един откъс накара кръвта му да изстине.

„Гидиън знае само, че болестта на майка му е била смъртоносна. Единственото хубаво нещо на думата «рак» е това, че плаши хората и секва желанието им да разпитват повече, особено когато става дума за дете. Надявам се, че никога няма да разбере, че е била болна от ХЛЛ. Никога да не осъзнае, че е наследствено. Уповавам се на Светините, на връзката ми с тях, на своята чиста кръв, която им предложих в замяна на тази на детето ми.“

Прочете абзаца отново. Главата му запулсира, докато се опитваше да проумее прочетеното.

В ума му се бяха запечатали единствено ключовите думи „рак“, „наследствено“, „ХЛЛ“.

ХЛЛ.

Какво бе това? Беше ли болен от него? Щеше ли да умре?