Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (94)

93

Джими Докъри махна на боядисания в камуфлажни цветове рейндж роувър. Шофьорът, мъж на около шейсет години, облечен като фермер, отби и спря на пустия третостепенен път. Излезе и с енергични крачки отиде до багажника на колата. Джими го последва, изпълнен с тревожни предчувствия.

— Добро утро, инспекторе! — поздрави шофьорът с особения акцент, присъщ на висшата класа. — Хубав ден за нашата задача!

Джими не бе толкова уверен:

— Добро утро. Надявам се. Как са днес лудите чудовища?

Надникна през задното стъкло към клетката с двата пуйкови лешояда на Таркуин де Уейл.

— Чудесно — заяви Де Уейл. — Казах ли ви миналата вечер, когато наминахте, че съм ги отгледал от малки пиленца?

— Да, казахте ми.

— Родителите им са от Канада. Канадските са най-добрите в света, да знаете. — Тръгна да смъква огромната клетка от джипа. — Бихте ли ми помогнали?

За миг Джими се поколеба. Може би идеята бе прекалено откачена. От „Оперативно снабдяване“ не можаха да му предоставят специализиран отряд. Нямаше нито едно полицейско куче на километри наоколо, а екипът с металотърсачите и специалните детектори бе зает до Коледа. Тогава реши да използва лешоядите на Таркуин да търси телесни останки. По-точно, за телесните останки на Тони Нейлър.

— Нямам търпение да разбера дали тия момчета ще се справят със задачата! — възкликна Де Уейл.

В една статия на списание „Полиция“ Джими бе чел за немски детективи, които използват мишелови и ястреби за намирането на заровени трупове. Беше цитиран и Таркуин де Уейл, който се занимаваше с развъждане на екзотични животни. Той твърдеше, че е готов да съдейства безплатно на британската полиция, в случай че тя реши да изпробва подобен метод на територията на страната. Е, това беше шансът му.

Според докладите немските птици бяха открили труповете при всички тестове. Смяташе се, че лешоядите имат изключително обоняние и успяват да подушат парче разлагаща се плът от сто метра височина. И за разлика от ловджийските кучета не се уморяваха бързо.

Сержантът си сложи слънчевите очила. За първи път наистина му бяха необходими — обедното слънце ярко грееше.

— Господин Де Уейл, ако се получи, в края на деня и двамата ще сме герои.

— Разбира се, че ще се получи! — заяви уверено Де Уейл. — Имайте вяра.

Джими му помогна да свали металната клетка, достатъчно голяма да побере две възрастни немски овчарки, и я поставиха на земята. Размахът на крилете на птиците беше над метър и седемдесет. В момента съскаха и сумтяха, изнервени от това, че ги безпокоят.

Де Уейл нахлузи два направени по поръчка намордници върху белите им клюнове и прикрепи на краката им проследяващи устройства, за да разбере местонахождението им по-късно.

— Нали имате нещо от изчезналия?

Джими му подаде медальона на Тони Нейлър и възрастният мъж го поднесе първо към едната, после към другата впечатляваща плешива червена глава.

— Ако е някъде там, дори да е заровен, тия двамата ще го надушат. Всъщност тази джунджурия въобще не им е необходима.

Върна плочката на Джими и отиде да нагласи електронното оборудване на седалката до шофьорската. След няколко минути се върна с широка усмивка и по детски блестящи от въодушевление очи:

— Готов ли сте да започваме?

Джими вдигна вежда зад слънчевите очила:

— По-готов от това няма да стана…