Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (29)

28

Сами бе достатъчно добре, за да отиде на детска градина, но Глория, майката на Меган, настоя да дойде да я гледа.

Като никога инспектор Бейкър се отърва без лекция, за което бе много благодарна. Разстоянието до полицейското управление на Дивайзис бе съвсем кратко и след малко тя вече седеше на бюрото си в голямата обща стая на отдел „Криминално разследване“. Отпиваше от черния си чай и четеше доклада на патрулните полицаи Федърби и Джоунс.

Гидиън Чейс бе извадил късмет. Голям късмет. Ако двамата полицаи бяха в някое съседно село при получаването на сигнала, вероятно щяха да пристигнат прекалено късно. Федърби го бе открил в безсъзнание на пода и го бе извлякъл навън, преди да се обади на „Бърза помощ“ и на пожарната служба.

Разгледа снимките от местопрестъплението — почернелите от огъня тухлени стени и обгорелите и изпочупени прозорци. Докладът на пожарникарите съвпадаше с разказа на Чейс. Без съмнение пожарът бе започнал именно от кабинета на първия етаж в западната част на къщата. Въпросното помещение, както и по-голямата част от коридора и намиращата се в близост всекидневна бяха пострадали най-сериозно. Изгоряло бе почти всичко, освен стените. Ремонтът щеше да струва сума пари.

В доклада пишеше, че Чейс ту е изпадал в безсъзнание, ту е идвал на себе си. После го вкарали в линейката и прочистили дробовете му с кислород. Това опровергаваше теорията ѝ, че може да е замесен в смъртта на баща си и да е инсценирал нападение над себе си. Освен, разбира се, ако съучастникът му не се бе полакомил. В такъв случай опитът за убийство се вписваше идеално в картинката.

Но и така нещо куцаше. Парчетата от пъзела не пасваха.

Остави доклада и за пореден път се зачуди защо Гидиън я излъга. Изглеждаше порядъчен човек. Интелигентен, добре облечен и възпитан, може би леко ексцентричен. Но пък учените си бяха такива.

Защо бе излъгал? Дали не познаваше нападателя? Малко вероятно. Според информация, с която тя разполагаше, Гидиън бе прекарал по-голямата част от детството и юношеството си в пансион, а баща му се преместил в Толард Роял преди няколко години. До онзи момент бяха живели в по-скромни къщи — първо в Източен Уилтшир, а после в Кеймбридж, където Натаниел бе преподавал.

Тогава защо?

Възможностите не бяха много. Може би се страхуваше. Много жертви на престъпления не желаят да идентифицират нападателите си, защото ги е страх те да не се върнат да си отмъстят. Те или някой друг вместо тях. Страх да не станеш отново жертва — да, в това имаше логика.

Чейс със сигурност не бе безстрашен герой, но не приличаше и на страхливец; не и на такъв, който би се разтреперил само при мисълта за нападателя — „страхливо желе“, както казваше майка ѝ. Имаше и друга възможност — да е знаел, че старецът му е замесен в нещо. Нещо, свързано с подпалвача. Възможно бе да си е уговорил среща с него, да са се скарали, мъжът да го е заплашил или нападнал. После Чейс да е извикал полицията…

Не се връзваше. Хвърли отново поглед на доклада. Тогава е бил в безсъзнание, нападателят му го е оставил само защото го е смятал за мъртъв. Освен това, когато звъннал на полицията, говорел спокойно и хладнокръвно. Не бил замаян от нападението или от дима.

Въпреки това чувстваше, че е близо до истината. Натаниел Чейс се бе занимавал с нещо недотам почтено. Сигурна бе в това.

— Бейкър!

Меган вдигна поглед и изтръпна. Към нея вървеше главен инспектор Джуд Томпкинс. Напоследък четирийсетгодишната ѝ началничка се държеше като кандидат за лудницата. Беше нервна и избухваше за най-дребното нещо. Маниакалното ѝ поведение се дължеше на предстоящата ѝ сватба — втори брак.

— Приключи ли с това самоубийство, Бейкър? — Блондинката настани прекалено кльощавия си, вечно на диета задник на бюрото на Меган и я погледна очаквателно.

— Не, госпожо. — Меган започна да си вее с купчинката доклади и показания. — В момента преглеждам документацията. В дома на самоубилия се е имало пожар.

— Чух вече. С какво си имаме работа — крадци? Незаконно настанили се скитници?

— Синът отишъл там след разговора с мен. Заварил нарушителя в кабинета, канел се да подпали къщата.

— Какъв нарушител — клошар? Наркоман?

— Още не знаем. Ударил нашия човек и го повалил в безсъзнание, след което го зарязал. Вероятно го е сметнал за мъртъв. Добре, че отговарящите за района патрулни полицаи са били съвсем наблизо. В противен случай целият род Чейс щеше да бъде изтрит от лицето на земята в рамките на четирийсет и осем часа.

Томпкинс се замисли. Нямаше никакво желание в криминалния ѝ бюлетин да фигурират неразкрита кражба, палеж и опит за убийство. И без това целият отдел бе под непрекъснат натиск да повишат разкриваемостта.

— Доколкото разбирам, нещата са по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Имаш ли възможност да поемеш още един случай?

В действителност това не бе въпрос. Главен инспектор Томпкинс направо пусна папката на бюрото ѝ.

— Съжалявам. Става въпрос за изчезнал човек. Хвърли един поглед вместо мен, ако обичаш.

Меган проследи с очи отдалечаващата се жена. Толкова е хубаво да прехвърлиш работата си на някой друг! Просто мяташ боклука си в нечие чуждо кошче и после гледаш отстрани как другият се гърчи да ти оправи бакиите.

— Шефе, има ли някакъв шанс да ми назначите помощник? — подвикна Меган, без да храни без особена надежда.

Томпкинс спря и се обърна, а на кръглото и лице се разля усмивка. Меган бе наясно, че е трудно да отхвърлиш молба за помощ под погледите на всички служители. Погледна началничката си отчаяно:

— Само за ден-два.

Томпкинс засия:

— Вземи сержант Джими Докъри за четирийсет и осем часа. После той се връща към предишната си задача.

Меган стисна очи. Джими Докъри! Притисна ръце към ушите си, но нямаше смисъл. Чуваше как целият отдел ѝ се смее.