Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (4)

3

На следващия ден,

Университет „Кеймбридж“

Гидиън Чейс тихо остави слушалката и се загледа невиждащо в стените на кабинета си. Допреди малко, нищо неподозиращ, бе разглеждал материали от разкопките на един мегалитен храм в Малта.

Полицайката бе пределно ясна:

— Баща ви е мъртъв. Застрелял се е.

Сега като се замислеше, по-ясна от това нямаше как да бъде. Никакви излишни думи и преувеличения. Само фрази, които го блъснаха като юмрук в стомаха и го оставиха без дъх. Вярно, вмъкнала бе едно „Съжалявам“, измърмори някакви съболезнования, само че тогава умът на двайсет и осем годишния бъдещ професор вече бе изключил.

Баща му. Мъртъв. Застрелял се.

Тези думи обрисуваха най-значимата картина, която Гидиън можеше да си представи. Не можа да каже нищо друго, освен едно „О!“. Поиска тя да повтори, за да е сигурен, че е разбрал правилно. Не че се съмняваше. Просто бе твърде потресен, за да може да каже нещо друго.

Бяха минали години, откакто за последно бе разговарял с баща си. Беше един от най-тежките им скандали. Гидиън бе изхвърчал от къщата и се бе заклел никога повече да не обели и дума на дъртия козел. Лесно удържа клетвата си.

Самоубийство.

Какъв шок само! През целия си живот великият му баща бе дрънкал за това колко е важно да си смел, да не се страхуваш да действаш, да мислиш позитивно. А каква по-голяма проява на страхливост от това да си пръснеш мозъка?! Гидиън потрепери. Божичко, гледката сигурно е била ужасна.

Движеше се зашеметен из малкия кабинет. От полицията искаха да отиде в Уилтшир и да отговори на няколко въпроса. Да им помогне да изяснят нещата. Само дето той не се чувстваше достатъчно уверен, че ще успее да стигне до вратата на кабинета, камо ли до Дивайзис.

Засипаха го спомени от детството като срутващи се плочки домино. Високата коледна елха. Топящият се снежен човек на моравата пред къщата. Малкият Гидиън, едва на няколко години, слиза по стълбите по пижама и хуква да отваря подаръците. Баща му си играе с него, а майка му приготвя толкова храна, че можеше да стигне за целия квартал. Двамата се целуват под клонките имел, а той обгръща краката им и не ги пуска, докато не го взимат на ръце и не прегръщат и него.

После дойде ударът. Бе едва на шест години, когато преживя болката от смъртта на майка си. Спомни си тишината на гробището. Пустият дом. Промяната у баща му. Самотата, която изпитваше в пансиона.

Много неща имаше за обмисляне на път за Уилтшир — графството, където бе родена майка му и което тя наричаше с обич „Земята на Томас Харди“.