Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (40)

39

Оставаха девет дни. Накъдето и да погледнеше Повелителят на кръга, всичко му напомняше за това. Фактът се взираше в него от календара, поставен върху огромното старинно бюро в офиса му, както и от първата страница на „Таймс“, спретнато сгънат от един от асистентите му, за да му е по-лесно да чете. Суровата реалност беше навсякъде.

След съвсем малко повече от седмица трябваше да изпълни втората, довършителна част от ритуала на обновлението. Трябваше да подготви Последователите за Свещения съюз. А те изобщо не бяха готови. Само ако Чейс не бе провалил всичко! Ако бе запазил самообладание и бе изпълнил онова, което се очакваше от него, всичко щеше да е наред. А сега не беше.

Очите на Повелителя се насочиха към една поставена в златна рамка снимка и се спряха върху нежното лице на съпругата му. Днес имаха годишнина от сватбата. Трийсетата. Всичко щеше да е съвсем различно, ако тялото ѝ не се бе опълчило срещу лекарите и техните така наречени експертни мнения, срещу високотехнологичната им, „безгрешна“ диагноза: БХ. Две букви, които преди двайсет години не им говореха нищо. Тогава и двамата стояха и гледаха невярващо лекаря. Единствено лекото потрепване в ъгълчето на окото му показваше, че става дума за нещо сериозно. Фатално.

БХ. Белодробна хипертония.

Бяха сметнали, че задъхването и замайването и се дължат на изтощение, че носи две дини под една мишница — кариерата в правото и грижите за семейството. Все в някакъв момент щеше да я повали.

БХ.

„Неизличимо.“

Малко му оставаше тогава, преди двайсет години, да поправи лекаря — доктор Санджей. Не че оспорваше диагнозата му. Дразнеше го езиковата грешка. Казваше се „неизлечимо“, а не „неизличимо“. Човек с неговото положение в обществото, независимо от произхода си, би трябвало да знае, че такава дума няма. А изведнъж се оказа, че има — прекрасната му мила съпруга не спираше да си я повтаря:

„Неизличимо“.

БХ.

А после той откри чудото. Светините. Само седмици след като се бе присъединил към Гилдията, „неизличимото“ бе изличено. БХ вече не съществуваше. Изчезна толкова бързо и тайнствено, колкото се и бе появила. От болницата в продължение на три месеца изтощаваха жена му с безкрайни изследвания, преди да го признаят. Някак с нежелание ѝ бяха върнали медицинския картон и бяха издали удостоверение, че е здрава.

Те недоумяваха. Бяха притискали студените си стетоскопи към скъпоценните ѝ гърди, бяха изследвали кръвта ѝ, неспирно проверяваха диаграми, медицински справочници и бележки. Съгласиха се до един — диагнозата бе правилна. Въпреки това БХ си беше отишла. Съпругата му бе изцелена.

Мобилният телефон върху кожената поставка на бюрото звънна настойчиво. Той го гледа известно време, после го вдигна:

— Да.

— Обажда се Дракон. Синът е в погребалната агенция.

— Станало ли е нещо необичайно?

— Не. Съобщиха ми, че много се разстроил, когато видял баща си.

Повелителят на кръга забарабани замислено с пръсти по бюрото.

— Възможно е времето да го е излекувало, да му е помогнало да забрави за разрива помежду им.

— Може би.

— Не го притискай, остави го да си поеме дъх. Бъди отворен за всички възможности.

— Винаги съм.

— А по другия въпрос?

— Да.

— Светините ще решат.

Дракон обаче се безпокоеше:

— Сигурен ли си, че имаме достатъчно време?

— Светините са сигурни. Предай на Наблюдателите.