Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (69)

68

Змия и Муха отидоха отделно, всеки със своята кола, до дома на Октант. Изкъпаха се, а междувременно Хвърчаща риба прибра в два отделни сака дрехите и обувките им, за да ги изгори по-късно, и им дадоха нови, специално приготвени за целта. На масата за карти ги чакаха чинии със студена пица и кутийки бира. Никой от тях не спомена за случилото се. Играха покер, джин руми и крибидж, докато светлината на новия ден започна да нахлува през мръсния прозорец на задната стаичка. Просто четирима стари приятели, които се забавляват по мъжки.

Граб не сложи и залък в устата си, но затова пък пиеше като викинг. След като се отърваха от тялото, се чувстваше още по-виновен заради убийството. Та той бе ударил момчето леко, при това с малък камък — не по-голям от дланта му. Подобен удар не би трябвало да го убие. Хлапето сигурно бе имало някакъв дефект на черепа или мозъчен проблем.

Въпреки това не можеше да отрече фактите — беше убиец, а това не му понасяше. Ако го заловяха, родителите му щяха да са съсипани. Това щеше да ги довърши. Те бяха над осемдесетгодишни, едва се придвижваха. Живееха в старчески дом. Обичаха го и го подкрепяха, не го изоставиха, докато беше в затвора. Майка му смяташе, че оттогава не се е забърквал в неприятности, че се е поправил, израснал е и сега могат да се гордеят с него.

— Искаш ли друга карта, или ще пасуваш?

Змия стрелна с поглед Муха и хвърли картите си на масата.

— Трябва да си почина малко. — Обърна се към другите двама: — Благодаря за храната и за всичко друго.

Муха се изправи и го последва до вратата:

— Достатъчно добре ли си, за да шофираш? Искаш ли да те закарам вкъщи?

Той поклати глава:

— Добре съм.

Нещо между тях се бе променило; сякаш бе счупено и не можеше да се поправи. Муха го усещаше, макар да не можеше да го обясни.

— Защо не се върнеш вътре и не останеш с мен през деня? Може да се почувстваш по-добре.

— Добре съм, казах ти вече! — В гласа му се усещаше напрежение.

Двамата мъже приковаха погледи един в друг, останаха така за миг, после Змия отвори вратата и излезе навън в хладното утро.

Муха тръгна след него:

— Почакай малко!

На Змия обаче не му се чакаше. Рязко отвори вратата на старото си мицубиши „Уориър“. Муха постави ръка на рамото му и го спря.

— Чакай малко, наистина трябва да…

Змия замахна и го удари с юмрук в лицето. Всъщност искаше да го направи от три месеца насам. Сега негодуванието и гневът надделяха. Онзи се строполи по гръб на асфалта.

Когато Муха се съвзе достатъчно и докосна с пръсти устата си, която кървеше, мицубишито вече бе отпрашило по улицата насред облак изгорели газове.

Октант и Хвърчаща риба стояха на прага, на лицата им бе изписано безпокойство. Притесняваха се да не би някой да е видял сцената.

Муха обаче бе далеч по-разтревожен от тях. Змия се превръщаше в проблем. Голям проблем.