Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (86)

85

Когато Гидиън се събуди, първата му работа бе да погледне часовника си. Правилно постъпи, като се обърна отново към полицията. Беше почти десет сутринта от най-дългия ден през годината, а той бе спал непробудно — за първи път от близо седмица. Сякаш товар се бе смъкнал от плещите му.

Изкъпа се, избръсна се и побърза да слезе на долния етаж. Пълнеше чайника, когато се разнесе предупредителният звън на охранителната система. Натисна бутона и се загледа в колата на Меган, която се плъзна през огромната метална порта и пое по покритата с чакъл алея към къщата. Гидиън отвори вратата и весело поздрави:

— Добро утро!

— Добро утро — отвърна Меган, но със значително по-малко ентусиазъм. — Това е сержант Докъри.

Другият инспектор се усмихна и му подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем — заяви Гидиън и енергично я разтърси. — Елате в задната част.

Двамата полицаи го последваха до кухнята и се разположиха на правоъгълната чамова маса. Той приготви топли напитки, като междувременно завърза разговор на незначителни теми:

— Предполагам, че сте много заети заради слънцестоенето, нали?

— Така е — потвърди Меган. — По пътищата е лудница. Би трябвало да направя като бившия ми мъж и да си взема отпуск по това време на годината. Човек може направо да се побърка!

— Една година тълпата се държи сравнително цивилизовано и кротко, а на следващата рушат и върлуват като истински варвари — намеси се Джими.

Гидиън поднесе чай и кафе заедно с каничка мляко и захарница, след което седна при тях на масата. Меган прие това като знак да изоставят празните приказки и да минат на въпроса:

— Снощи спомена за дневниците на баща ти и намекна, че е възможно да хвърлят някаква светлина върху смъртта му. Може ли да ги видим?

Той остави чашата си и се изправи.

— Да, да, разбира се. Само че преди това трябва да ви кажа нещо.

— Какво?

Той вече беше сложил крак на първото стъпало:

— Не е лесно да се проследи смисълът им. Момент, най-добре ще е направо да ви покажа какво имам предвид.

Отиде до скритата стая и избра един от томовете, които бе дешифрирал. Върна се, леко задъхан, и връчи дневника на Метан.

— Какъв е този език? — Тя изпъна ръка, като че ли от разстояние написаното щеше да придобие повече смисъл.

— Това е код — обясни той. — Всички дневници са написани на код. Баща ми го измисли, когато бях дете, за да ме научи на гръцки.

Тя присви очи към отворената страница пред себе си.

— Това е гръцки, така ли?

— Не. Буквите са гръцки, но обозначават английските си еквиваленти наобратно. Ω отговаря на А и така нататък.

Пресегна се, взе химикалка и в полето на стария вестник пред себе си написа ΜΥΣΩΛ ΨΩΞΥΗ. После го подаде на Метан:

— Какво значи според вас?

— Меган Бейкър — отвърна тя веднага.

Той се удиви:

— Откъде знаете? Та вие едва го погледнахте!

Меган се усмихна:

— Че какво друго би написал? Опитваш се да ме заинтригуваш, да ме накараш да се ангажирам лично с разбирането на този език. Логично е да напишеш нещо за мен, нещо кратко. А единствената лична информация, която знаеш, е името ми. — Прехвърли няколко страници. — Защо го е направил баща ти? Защо е смятал за необходимо да пише на код, който само двамата разбирате?

Гидиън не бе напълно сигурен:

— Предполагам, за да не може никой друг да ги разчете.

Тя претегли томчето в ръка.

— Човек пише дневник с цел някой ден други хора да го прочетат. Някои не го вярват, но това е истината. Ако написаното от баща ти е важно, то той със сигурност е искал да го прочетеш. Може би да направиш нещо, нещо, което е смятал, че само ти можеш да сториш. Може би е искал да ги преведеш и да ги публикуваш?

Гидиън смяташе, че това е последното, което баща му би желал, но думите ѝ засегнаха болното му място:

— Смятате ли, че е искал одобрението ми? Или дори да участвам в цялото това нещо?

— Не знам, зависи какво имаш предвид под „това нещо“. Защо просто не ни разкажеш всичко?

През следващите два часа Гидиън им прочете някои значими откъси, които бе превел — за Последователите на Светините, за силата на камъните, за ролята им на богове, лекуващи всичко. Дори им разкри някои подробности за смъртта на майка си, за неизлечимата ѝ болест и страха на Натаниел, че синът му може да я е наследил.

Меган се чудеше как да изрази мнението си, без да го обиди. В крайна сметка реши да бъде директна:

— Възможно е баща ти да е бил душевноболен. — След това се опита да смекчи удара: — Бил е невероятно интелигентен, напълно способен да прикрие нещо подобно.

— Не беше луд — настоя Гидиън. — В написаното от него има много истини.

— Доказуеми истини? — запита Джими.

Гидиън стана от стола си и отиде до прозореца. Погледът му се плъзна по ливадите, из които баща му бе обичал да се разхожда. Не му бе приятно, че в къщата има полицаи. Изобщо не му харесваше идеята да обсъжда баща си и личния си живот с тях, но скептицизмът им не му оставяше друг избор.

— Когато бях дете, се разболях тежко. Вероятно бе началото на същата болест, убила майка ми. — Насочи вниманието си от градината към полицаите. — И знаете ли какво направи баща ми? Прибра ме от болницата и ме изкъпа със студена вода. Само че водата бе специална. Лековита. Баща ми я бе събрал от Стоунхендж. Когато отново бях в състояние да ходя, той ме отведе там и ме накара да докосна всички камъни един по един — огромните сарсени и малките сини пясъчници. Оттогава болестта не се е проявявала. Нито пък съм боледувал от нещо друго. Здравето ми е забележително. Кожата и тялото ми се възстановяват от рани и натъртвания по-бързо, отколкото при когото и да било от познатите ми.

Джими хвърли на Меган дискретен, но многозначителен поглед. Гидиън го забеляза:

— Зная, че ме мислите за луд, но не съм. — Върна се на масата, протегна се и хвана дясната ръка на Меган. — Порязали сте се, нали? Откога носите тази лепенка на пръста си?

Тя погледна замърсения лейкопласт:

— Нямам представа, не помня. Може би от около седмица. Порязването беше доста дълбоко.

— Сега погледнете лицето ми. — Гидиън се обърна в профил и вдигна брадичка. — Дойдохте при мен в болницата, след като ме нападнаха. Видяхте раната и синините. Да ги забелязвате в момента?

Не, не виждаше нищо подобно.

— Какво според вас е станало с порязването на челюстта ми, където лекарите искаха да направят няколко шева? — Забеляза, че в погледа ѝ се прокрадва съмнение и продължи по-настойчиво: — Ами сцепената устна? Да виждате някакви следи от това нараняване? Белег? Някакъв намек, че го е имало?

Сърцето на Меган започна да бие по-силно. Наистина нямаше нищо. Целостта на кожата му бе непокътната. Нямаше дори драскотина.

Очите на Гидиън заблестяха триумфално.

— Вашата лепенка стои вече цяла седмица, а порязването е било незначително. Сега ми кажете, че баща ми е бил луд. Кажете ми, че в неговите писания няма капка истина.