Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (130)

129

Пускаха го единствено до тоалетната. През останалото време Гидиън стоеше затворен в единичната си килия. Носеха му оскъдна храна и с всеки изминал час все повече се чувстваше като затворник. Осъзнаваше, че остават само два дни, преди Последователите да завършат ритуала по обновлението и да принесат жената в жертва на боговете си. Не можеха да си позволят рискове, а той може би представляваше риск за тях. Знаеха, че баща му се бе опитал да предотврати принасянето на жертви, които не принадлежаха към редиците на Гилдията. Съществуваше немалък шанс той да се опита да стори същото.

Внезапно резетата се отместиха със скърцане, вратата се открехна и при него влязоха двама мъже. Казаха му единствено, че ще го водят при Повелителя.

Вървеше по същия коридор, по който някога бе крачил баща му, и се опитваше да си представи тайния живот на мъжа, когото не бе познавал. Как се бе чувствал след посвещаването си? За какво ли бе мислил, след като бе станал част от едно от най-древните тайни братства на света?

Наблюдателите оставиха Гидиън в стаята на Повелителя и той го покани с жест да седне на каменната пейка, където бяха струпани и дневниците на Натаниел. Тонът му бе делови:

— Време е да ми почетеш. Да ми обясниш нещата, които не разбирам. После аз пък ще те просветя.

Гидиън отвори един от последните дневници на баща си. Чудесно знаеше къде се намира откъсът, който търсеше. Прочисти гърло и започна:

— „Ако някой някога прочете този дневник, моля се на Светините това да си ти, Гидиън. Винаги си бил методичен, затова предполагам, че си започнал от началото и тази е една от последните дати, които четеш. Вече знаеш за различията ми с Вътрешния кръг, за желанието им да ме принудят да приема волята им. Не мога да го направя. Не мога да им се подчиня. Не бива и няма. Ако взимаш, трябва да даваш. Ти, лично, а не чрез заместители или служейки си със заплаха. Напълно погрешно е сам да взимаш, а да принуждаваш друг да дава вместо теб. Това не е начинът, по който светите хора изплащат дълговете си. Така постъпват егоистичните, недостойните за доверие, безчестните. Така иска да постъпи един човек, когото смятах за свой приятел. Човек, когото пуснах в дома си и на когото вярвах като на брат. Мъж, който опетни и поквари всичко, което почитах.“

Гидиън спря да чете и обърна дневника:

— Ето тук. — Постави пръст на страницата, точно до думите ΟΩΜΥΖ ΙΥΛΦΗΩΣΚΛ. — Познато ли ви е това име?

Повелителят не можеше да разчете кода, но бе наясно, че вижда собственото си име. Не бе особено учуден, че Натаниел го споменава с презрение. Чутото обаче доказваше нещо важно — тези дневници наистина се оказаха много опасни.

— С баща ти имахме различия по много въпроси. Той обаче съвсем не бе прав за всичко. Беше изключителен човек, както знаеш. Невероятен ум. Именно затова обаче не беше лесно човек да се разбере с него. — Изправи се и започна бавно да крачи напред-назад. — Кажи ми, ти споделяш ли мнението му?

— За какво?

— За мен. За братството. Той вероятно подробно е описал различията ни, особено по отношение на ритуалите.

Гидиън отвърна, без да се колебае:

— Да, така е. Аз по-добре от всеки друг зная, че баща ми невинаги бе прав. В продължение на години почти не си говорихме. Но него вече го няма. — Гидиън млъкна замислено, после погледна Повелителя право в очите. — Единственото ми желание е да съм здрав и да живея дълго; да засвидетелствам предаността си към Светините. И ако вие ми помогнете за това, ще съм предан и на вас.

Повелителят го прегърна. Това бе отговорът, на който се бе надявал, най-добрия, който можеше да получи. Гидиън отвърна на жеста му, макар всъщност да искаше да забие нож в сърцето му.

Повелителят се отдръпна и го погледна гордо, без да пуска ръцете му:

— Дойде моментът да те просветя. Да ти разкрия тайни, които ще те оставят без дъх.