Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (57)

56

Кейтлин не можеше да се движи. Не виждаше нищо и дишаше трудно. Чувстваше се като погребана жива, само дето не лежеше по гръб, а стоеше права. Толкова бе тясно, че едва успя да повдигне длани до лицето си, по което се стичаха едри капки пот. Страхуваше се.

— Джейк! — изкрещя.

Знаеше, че няма да ѝ отговори. В паметта ѝ се бе запечатал образът на безжизненото му тяло, проснатото в странния каменен кръг. Тогава при вида му ѝ бе призляло, а и сега не се чувстваше по-добре от спомена.

— Джейк!

Имаше чувството, че като крещи името му, го поддържа жив поне в съзнанието си.

Пръстите ѝ опипаха грубия камък и намериха една съвсем тясна пролука. През нея влизаше тънката струйка въздух, благодарение на която все още не се бе задушила. Надяваше се единствено, че онези, които я бяха пленили, са професионалисти — че това не е първото им отвличане и знаят какво правят. Само да не е попаднала на някакви луди изнасилвани или серийни убийци. Ако бяха професионалисти, щяха да се интересуват само от парите и тя щеше да е в безопасност. Е, поне за известно време. Много скоро някой щеше да дойде, да я почисти и нахрани. Да направят видеозаписа и да го изпратят на родителите ѝ. Тогава щеше да започне играта. Бяха я подготвили за това. Ерик Денвър ѝ бе описал целия процес десетки пъти, както и баща ѝ. По дяволите, дори майка ѝ бе говорила с нея за възможността да се случи подобно нещо.

Сега разбираше каква глупост е направила, като тръгна с Джейк и загърби безопасността, осигурена от собствената ѝ охранителна мрежа. В този миг я прониза ужасна мисъл, която срина и малкото останало ѝ себеуважение. Може би Джейк бе съучастник на мъчителите ѝ. Нищо чудно да го бе обмислял от момента, в който я видя за пръв път. Алтернативата бе почти толкова неприятна. Ако той не им бе съучастник, какво бе станало с него? Кейтлин добре знаеше, че похитителите рядко държат двама заложници едновременно — бе прекалено сложно. Отново започна да ѝ се гади.

— Джейк! — Викът ѝ се превърна в скимтене.

Бяха изминали часове, откакто я затвориха тук, откакто говориха с нея. Гърбът я болеше, раменете, тилът и коленете ѝ бяха натъртени и ожулени от триенето в каменните стени. Освен това бе почти сигурна, че се е изпуснала.

Независимо от болката, схващането и унижението Кейтлин започна да задрямва. Лишен от нещо, с което да се занимава, умът ѝ просто изключваше. Тя се унасяше и сънуваше, че се намира на някакво безкрайно далечно място, което нямаше нищо общо с усойния зандан, в който се намираше всъщност. Докато бе в полусън, стената на килията ѝ се отмести и Кейтлин политна напред. Уловиха я мъже в кафяви роби и черни маски под качулките, които внимателно я положиха на земята.

Когато се свести, лежеше по гръб. Беше замаяна. Със замъглените си очи видя висок черен таван и тежък чугунен полилей, на който горяха дебели свещи.

В полезрението ѝ изникнаха четири покрити с качулки глави. Един рязък глас изплющя смразяващо:

— Съблечете я и я измийте. Церемонията продължава.