Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (21)

20

Сохо, Лондон

Миришеше на канела и беше така надрусана, че направо хвърчеше из облаците.

Джейк Тимбърленд забеляза тези неща, когато красивата американка го целуна за довиждане на тротоара. Изглеждаше на двайсет, най-много двайсет и две. А целувката не беше бегло докосване по бузата. Беше си истинска целувка.

Тя хвана лицето му с дългите си пръсти с перфектен маникюр и устните ѝ нежно докоснаха неговите. Остави я да прави каквото реши. Близна го леко с език от вътрешната страна на горната му устна. Очите му затанцуваха под затворените клепачи. После тя се отдръпна.

— Чао! — Направи крачка назад, канейки се да си тръгне.

— Почакай!

Тя му се усмихна отново и седна на задната седалка на лимузината, като подви изящно крака. Черният мъжага с крокодилските ръце хлопна вратата и го стрелна с поглед, който бе доста повече от предупреждение. Приличаше по-скоро на обявяване на война.

Майната му! Джейк изправи рамене и се приближи към тъмното странично стъкло. За втори път тази вечер една грамадна ръка го блъсна в гърдите и го просна на земята. Бодигардът се вмъкна на седалката до шофьорската и лимузината изчезна, преди Джейк да успее да се изправи.

Най-красивата жена, която бе виждал през живота си, бе седяла и бе наблюдавала падението му. Това определено не бе добър завършек на вечерта — да я изпрати, седнал на паважа.

В мрака на Сохо край него минаха няколко двойки и го изгледаха странно. По-рано бе валял проливен дъжд и дрехите му се бяха намокрили. Изтупа се и бръкна в джоба си за кърпичка, с която да избърше калта и мръсотията от ръцете си.

В този миг нещо прошумоля и падна в краката му. Наведе се и го вдигна: парче от хартиена поставка за чаши, каквито се ползват в баровете. Рекламната картинка бе отлепена и отгоре ѝ с химикалка бе надраскано следното съобщение:

„Обади ми се утре на този номер.“ Имаше и завъртулка, прилична на катинар. Джейк се вторачи в драскулката и разпозна написаното. Господи! Значи затова бе свирепата охрана.