Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

13

Преди няколко дни тя отново се вписа в мислите му. Една сутрин се върна както винаги с млякото вкъщи и когато той й отвори, видя, че притиска до гърдите си омотана в червения й шал врана. Циганките носят така децата си. Томаш никога нямаше да забрави тази гледка: огромния обвиняващ клюн на враната до лицето на Тереза.

Намерила враната заровена в земята. Някога така постъпвали казаците с пленените от тях врагове. „Направили са го деца“ — каза му Тереза и в това изречение се съдържаше не просто гола констатация, но и неочаквано омерзение към хората. Томаш си спомни как тя му бе казала преди време: „Започвам да ти бъда благодарна, че не искаше да имаме деца.“

А предната вечер му се оплака, че в работата й досаждал някакъв мъж. Посягал към евтиния й гердан и твърдял, че сигурно си го е изкарала с проституция. Беше страшно развълнувана от тази история (даже прекалено, помисли си Томаш). Изведнъж го ужаси съзнанието, че през последните две години толкова малко са заедно и той няма възможност да стиска дълго в дланите си нейните ръце, за да спре треперенето им.

С тези мисли отиде сутринта в канцеларията, където ги разпределяха по адреси за целия ден. Някакъв частен клиент бе настоял прозорците му да измие именно Томаш. Той се запъти на адреса неохотно, опасяваше се, че пак го вика някоя жена. Съзнанието му бе изпълнено от Тереза и нямаше настроение за приключения.

Когато му отвориха вратата, си отдъхна. Видя пред себе си мъж с висока, леко прегърбена фигура. Мъжът имаше голяма брада и му се стори познат. Усмихна му се.

— Заповядайте, докторе. — И го заведе в хола.

Вътре имаше един младеж с пламнало лице. Той не сваляше очи от Томаш и се мъчеше да се усмихне.

— Мисля, че няма нужда да ви представям един на друг — каза мъжът.

— Да, няма — съгласи се Томаш и без усмивка подаде ръка на момчето. Това беше синът му.

Едва тогава му се представи мъжът с голямата брада.

— Знаех си, че ми напомняте някого — възкликна Томаш. — Ами да, разбира се, че ви познавам. Е, само по име.

Настаниха се в креслата около ниската холна маса. Томаш си даде сметка, че двамата мъже отсреща са негови недоброволни създания. Да създаде сина си го бе принудила първата му жена, а чертите на високия мъж бе скицирал по внушение на разпитващия го полицай.

За да прогони тези мисли, заговори:

— От кой прозорец да започна?

Двамата мъже насреща му се разсмяха от сърце. Да, ясно беше, че не става въпрос за никакво миене на прозорци. Не бяха поканили Томаш да мие прозорци, бяха го хванали в капан. Той никога по-рано не беше разговарял със сина си. Днес за първи път му стисна ръка. Познаваше го само по физиономия и не желаеше да го познава другояче. Желаеше да не знае нищо за него и искаше и синът му да желае същото.

— Хубав плакат, нали? — посочи редакторът голямата рисунка в рамка, окачена на стената срещу Томаш.

Едва сега Томаш се огледа да види жилището. По стените имаше множество интересни картини, снимки и плакати. Посоченият от редактора плакат беше отпечатан през 1969 година в един от последните броеве на неговия седмичник, малко преди руснаците да го спрат. Представляваше пародия на прочутия плакат от руската гражданска война през 1918 година, призоваващ доброволци да се записват в Червената армия: войник с алена звезда на будьоновката и с извънредно строг поглед те гледа право в очите и протяга показалец към теб. Оригиналният руски текст гласеше: „Ты записался добровольцем?“ Той беше заменен от чешки: „Ти подписа ли двете хиляди думи?“

Находката беше чудесна! „Две хиляди думи“ беше първият знаменит манифест от пролетта на 1968 година, в който се призоваваше към радикална демократизация на комунистическия режим. Бяха го подписали мнозина интелектуалци, както и голям брой обикновени хора, тъй че накрая подписите трудно можеха да бъдат преброени. Когато Червената армия нахлу в Чехия и започнаха политическите гонения, един от въпросите, отправяни към гражданите, беше: „И ти ли подписа двете хиляди думи?“ Онзи, който си признаеше, биваше уволнен начаса без много приказки.

— Хубав плакат. Помня го — каза Томаш.

Редакторът се усмихна.

— Да се надяваме, че червеноармеецът няма да подслушва разговора ни.

После добави със сериозен тон:

— Искам да бъдете наясно, господин докторе. Това не е моето жилище. Апартаментът е на един приятел. Така че не е сигурно, че в този момент полицията ни подслушва. Това е само възможно. Ако ви бях поканил у дома, щеше да е сигурно. — И продължи малко по-лековато: — Но аз изхождам от предпоставката, че няма какво да крием от никого. Пък и представете си колко ще са облагодетелствани бъдещите чешки историци! Те ще открият в полицейските архиви записан на магнетофонни ленти и филмиран живота на всички чешки интелектуалци! Знаете ли какво усилие струва на литературния историк да си представи сексуалния живот примерно на Волтер, Балзак или Толстой? По отношение на чешките писатели няма да има място за съмнения. Всичко е заснето и записано. Всяка въздишка.

След тези думи той се обърна към въображаемия микрофон в стената и каза с по-силен глас:

— Господа, както винаги при подобни случаи искам да ви пожелая лека работа и да ви благодаря от свое име и от името на бъдещите историци.

Тримата се позасмяха, а после редакторът се разприказва как навремето е бил забранен вестникът му, какво прави в момента авторът на плаката и какво правят останалите чешки художници, философи, писатели. След руската инвазия всички били уволнени и станали кой мияч на прозорци, кой охрана на паркинг, кой нощен пазач или огняр в някоя обществена сграда, а в най-добрия случай, едва ли не с връзки — таксиметров шофьор.

Редакторът не говореше скучно, но Томаш просто не бе в състояние да се съсредоточи. Мислите му се въртяха около сина. Той си спомни, че напоследък, от няколко месеца насам, често го беше срещал на улицата. Явно това не беше случайно. Томаш бе изненадан, че сега го вижда в компанията на репресирания редактор. Първата му жена беше правоверна комунистка и той автоматично предполагаше, че е повлияла на сина им. Нямаше представа как е израсъл. Вярно, нищо не му пречеше да го попита направо в какви отношения е с майка си, но му се стори нетактично да го направи в присъствието на чужд човек.

Най-после редакторът мина към същината на въпроса. Обясни му, че все повече хора влизат в затвора само заради това, че отстояват своето мнение, и приключи изложението си с думите:

— И затова си казахме, че нещо трябва да се направи.

— Какво имате предвид? — попита Томаш.

В този момент проговори синът му. Томаш чу за първи път неговия глас. Изненадан установи, че момчето заеква.

— Ние имаме информация — каза той, — че с политическите затворници се отнасят зле. Състоянието на някои от тях е наистина критично. Затова решихме, че би било добре да се изготви една петиция и тя да бъде подписана от най-видните чешки интелектуалци, чиито имена все още имат някаква тежест.

Не, не беше заекване, по-скоро само леко запъване, което забавяше говора на момчето, тъй че всяка изречена дума звучеше — въпреки желанието му — натъртено и акцентирано. Очевидно синът съзнаваше това, защото бузите му, допреди малко бледи, сега отново поаленяха.

— И искате от мен съвет към кого от моята област да се обърнете, така ли? — попита Томаш.

— Не — засмя се редакторът. — Не искаме съвет. Искаме от вас да подпишете.

И ето че Томаш отново се почувства поласкан! Отново се зарадва, че някой все още си спомня миналото му на хирург! Започна да протестира само от скромност:

— Чуйте ме! Това, че ме уволниха, съвсем не е доказателство, че съм изключителен лекар!

— Ние не сме забравили какво написахте в нашия вестник — усмихна му се редакторът.

С нотка на възторг, която може би убягна на Томаш, синът му въздъхна:

— Да!

Томаш каза:

— Не знам дали моето име под някаква петиция може да помогне на политическите затворници. Дали няма да е по-добре да я подпишат хора, които все още не са изпаднали в немилост и имат макар и минимално влияние върху онези горе?

— Естествено, че ще е по-добре! — разсмя се редакторът.

И синът на Томаш се разсмя като човек, на когото вече много неща са му станали ясни.

— Там е работата, че те никога не биха подписали такова нещо!

Редакторът заговори отново:

— Да не мислите, че не ходим при тях! Не сме толкова добрички, че да им спестяваме конфузията — заобяснява той през смях. — Само да можехте да чуете оправданията им! Фантастични са!

Синът се засмя в знак на съгласие. Редакторът продължи:

— То се знае, до един твърдят, че за всичко са съгласни с нас, обаче тези работи се правели по-иначе: по-тактично, по-разумно, по-дискретно. Хем ги е страх да подпишат петицията, хем се боят, че ако не подпишат, ще си помислим за тях нещо лошо.

Двамата със сина отново се разсмяха.

Редакторът подаде на Томаш лист с кратък текст, в който с общо взето вежлив тон се искаше от президента на републиката да даде амнистия на политическите затворници.

Томаш се стараеше да разсъждава светкавично: да се амнистират политическите затворници? Но дали ще ги амнистират само затова, че хора, пострадали от режима (тоест потенциални нови политически затворници), го искат от президента? Та такава петиция може да доведе само до това, че дори ако случайно в този момент някой възнамерява да амнистира политическите затворници, те няма да бъдат амнистирани!

Синът му го изтръгна от размисъла:

— Важното е хората да разберат, че в тази страна все още има шепа мъже и жени, които не се страхуват. Да стане ясно кой на чия страна точно стои. Да се отдели плявата от зърното.

Томаш премисляше: да, така е, но какво общо има това с политическите затворници? Целта може да бъде или да се извоюва амнистия за тях, или да се отдели зърното от плявата. Това не е едно и също.

— Не можете ли да се решите, докторе? — попита редакторът.

Да. Томаш не можеше да се реши. Но се страхуваше да го признае. На стената срещу себе си виждаше изображението на войника, който размахва заканително пръст и казва: „Ти още ли не си се записал доброволец?“ Или: „Ти още ли не си подписал двете хиляди думи?“ Или: „И ти ли подписа двете хиляди думи?“ Или: „Значи ти не искаш да подпишеш петицията за амнистията?“ Каквото и да казваше, той се заканваше.

Само преди миг редакторът бе споменал какво мисли за хората, които наистина са съгласни, че политическите затворници трябва да бъдат амнистирани, но са способни да изтъкнат хиляди аргументи, само и само за да не подпишат. Редакторът бе дал да се разбере, че според него подобни аргументи са просто оправдание, прикриващо малодушие. Какво тогава трябваше да каже Томаш?

Всички мълчаха, когато Томаш неочаквано се разсмя: посочи плаката на стената.

— Онзи там ми се заканва и ме пита дали ще подпиша, или не. Трудно ми е да размисля под този поглед!

Сега се разсмяха и тримата.

Накрая Томаш заяви:

— Добре. Ще си помисля. Какво ще кажете да се срещнем пак тези дни?

— За мен винаги ще е удоволствие да се видя с вас, каза редакторът, но за петицията ще е късно. Ние искаме да я занесем утре на президента.

— Утре ли? Томаш си спомни как дебелият полицай му бе подал лист с текст, съдържащ донос срещу същия този висок мъж с голямата брада. Всички го принуждават да подписва текстове, които не е съчинил сам.

Обади се синът му:

— Та какво има да се мисли толкова?

Думите бяха агресивни, но тонът беше почти умоляващ.

Двамата се гледаха от упор и Томаш забеляза, че когато се взира съсредоточено, синът му леко помръдва нагоре лявата половина на горната си устна. Тази гримаса му беше позната от собственото му лице — често я правеше, когато проверяваше в огледалото дали е добре избръснат. И сега не можа да потисне неприятното усещане, че я вижда върху чуждо лице.

Когато живеят постоянно с децата си, родителите свикват с подобни прилики, те им изглеждат банални и ако изобщо от време на време ги забелязват, могат да им се сторят дори забавни. Но Томаш разговаряше със своя син за първи път в живота си! Не беше свикнал да седи срещу собствената си изкривена устна!

Представете си, че ви ампутират ръката и я присадят на друг човек. И че този човек седи и жестикулира в непосредствена близост до вас. За вас тази ръка ще е страшилище! Въпреки че ще познавате всеки милиметър от нея, ще изпитвате ужас при мисълта, че може да ви докосне!

Синът му довърши мисълта си:

— Нали си на страната на преследваните?

През цялото време Томаш се бе чудил дали синът му ще се обръща към него на „ви“ или на „ти“. Досега той беше формулирал изреченията си така, че да избегне този избор. Ето че най-после се беше решил. Говореше му на „ти“ и у Томаш ненадейно се роди увереност, че цялата тази сцена не се отнася до политическите затворници, а до неговия син: ако подпише, техните съдби ще се слеят и Томаш ще бъде принуден — повече или по-малко — да се сближи с него. А ако не подпише, отношенията им ще си останат нулеви както досега, но този път вече не по негова воля, а по волята на сина му, който ще се откаже от баща си заради неговото малодушие.

Беше в мат. А и бездруго беше все едно дали ще подпише, или не. Това нямаше да промени нито неговата собствена съдба, нито съдбата на политическите затворници.

— Дайте ми го — каза той и взе листа.