Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (74)

18

Тоалетните чинии в модерните бани израстват от пода като белите цветове на водни лилии. Архитектът прави всичко възможно тялото да забрави за своята нищета и човек да не знае какво става с отпадъците на неговата утроба, щом над тях зашуми блъвналата от казанчето вода. Канализационните тръби, макар да проникват с пипалата си в нашите жилища, са старателно скрити от погледа ни и ние сме в пълно неведение за невидимата лайняна Венеция, върху която се крепят нашите бани, спални, бални зали и парламенти.

Клозетът в старата кооперация от крайния квартал не беше чак толкова лицемерен. Подът му беше облицован със сивкави плочки, а тоалетната чиния стърчеше над тях сиротно и жалко. Тя не приличаше на бяла лилия, а точно на това, което си беше: разширен край на тръба. Липсваше дори дървена седалка, тъй че Тереза трябваше да седне върху студения емайлиран метал.

Тя седеше на ръба на тоалетната чиния и внезапно обзелото я желание да изпразни червата си беше желание да стигне до самото дъно на унижението, да бъде колкото се може повече и по-пълно — тяло, тялото, за което майка й обичаше да казва, че съществува на света само за да храносмила и отделя екскременти. Тереза изпразни червата си и докато траеше това, я обзе безпределна печал и самота. Нямаше нищо по-жалко от голото й тяло, кацнало на разширения край на една канализационна тръба.

Душата й вече не беше любопитен зрител, не беше злорада и високомерна; тя отново се бе спотаила дълбоко в тялото, в най-скритото му кътче, и чакаше отчаяно някой да я повика, за да излезе навън.