Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (113)

5

Спорът между онези, които твърдят, че светът е бил сътворен от Господ, и онези, които смятат, че той е възникнал от само себе си, се отнася до нещо, което не се побира в рамките на нашия разум и опит. Много по-реална е разликата между онези, които се отнасят скептично към битието такова, каквото е дадено на човека (без значение как и от кого), и онези, които приемат това битие без уговорки.

В дъното на всички европейски вярвания, били те религиозни или политически, стои първата книга на Вехтия завет, Битие, от която излиза, че светът е бил сътворен правилно, че битието е добро и следователно трябва да се множим. Нека да наречем тази изначална вяра категорично приемане на битието.

Ако съвсем доскоро думата „лайно“ беше заменяна с многоточие, това не ставаше по морални съображения. Нали няма да седнете да убеждавате някого, че лайното е неморално! Неприемането на лайното е метафизично. Моментите на дефекация са ежедневно доказателство за неприемливостта на Сътворението. Или — или: или лайното е приемливо (и в такъв случай трябва да спрем да се заключваме в клозета!), или сме създадени по неприемлив начин.

От това следва, че естетическият идеал, съответстващ на категоричното приемане на битието, е светът, в който лайното е отречено и всички се държат така, сякаш то не съществува. Този естетически идеал се нарича кич.

Това е немска дума, появила се в средата на сантименталния деветнайсети век и проникнала по-късно във всички езици. Но поради честата й употреба се е изтрил първоначалният и метафизичен смисъл, тоест: кичът е абсолютно отрицание на лайното, в буквален и преносен смисъл. Кичът изключва от зрителното си поле всичко онова в човешкото битие, което е органически неприемливо.