Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (16)

16

За разлика от Парменид, за Бетовен тежестта очевидно е била понятие с положителен знак. „Der schwer gefasste Entschluss“, трудно взетото решение, е свързано с гласа на Съдбата („Es muss sein!“); тежестта, необходимостта и значимостта са три вътрешно взаимосвързани понятия: само това, което е необходимо, има тежест; само това, което тежи, е значимо.

Това убеждение се е родило от музиката на Бетовен и макар да е възможно (или дори вероятно) отговорността за него да носят по-скоро тълкувателите на Бетовен, отколкото самият композитор, днес повече или по-малко го споделяме всички: за нас величието на един човек е в това, че той носи своята съдба, както Атлас е носел на раменете си небесния свод. Героят на Бетовен е състезател по вдигане на метафизични тежести.

Томаш пътуваше към швейцарската граница и аз си представям, че самият чорлав и навъсен Бетовен е дирижирал оркестъра на местната пожарна команда, който е свирел в чест на прощаването на Томаш с емиграцията марш, наречен „Es muss sein!“.

Но ето че Томаш премина чешката граница и се натъкна на колона руски танкове. Наложи му се да спре колата на едно кръстовище и да изчака да отминат. Смразяващ танкист в черна униформа стоеше в центъра на кръстовището и регулираше движението, сякаш всички чешки шосета бяха негова лична собственост.

„Es muss sein!“, повтаряше си наум Томаш, но в един момент започна да се съмнява в това: дали наистина бе трябвало да стане така?

Да. Беше непоносимо да остане в Цюрих и да си представя как Тереза живее сама в Прага.

Но колко дълго щеше да го измъчва съчувствието? Цял живот? Цяла година? Или месец? Или пък само една седмица?

Откъде можеше да знае? Как можеше да провери?

В часовете по физика всеки ученик може да извършва опити, за да се увери в правотата на една или друга научна хипотеза. Но човекът, понеже живее само един живот, няма никаква възможност да провери една или друга хипотеза чрез опит и по тази причина никога няма да узнае дали е трябвало, или не да последва зова на чувствата си.

С тези мисли в главата Томаш отвори вратата на апартамента си. Каренин се хвърли радостно към лицето му, тъй че направи по-лек мига, в който се изправиха очи в очи с Тереза. Желанието да се хвърли в прегръдките й (желание, което бе почувствал още когато се качваше в колата си) бе изчезнало без следа. Струваше му се, че двамата стоят един срещу друг сред снежна равнина и зъзнат.