Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (123)

15

Самолетът кацна в Бангкок. Четиристотин и седемдесетте лекари, интелектуалци и журналисти се запътиха към голямата зала на интерхотела, където вече ги очакваха други лекари, артисти, певци и филолози плюс още неколкостотин журналисти с бележници, магнетофони, фотоапарати и кинокамери. На най-видно място в залата бе поставен подиум, върху него дълга маса, а около масата седяха двайсетина американци, които вече бяха започнали да ръководят срещата.

Френските интелектуалци, с чиято група се движеше Франц, се чувстваха пренебрегнати и унизени. Походът към Камбоджа беше тяхна идея, а ето че сега американците със завидна непринуденост бяха взели нещата в свои ръце, при това говореха на английски и през ум не им минаваше, че някой французин или датчанин може да не ги разбере. То се знае, датчаните отдавна са забравили, че някога са били нация, тъй че от всички европейци да протестират се осмелиха само французите. Бяха толкова принципни, че отказаха да протестират на английски и се обърнаха към американците в президиума на родния си език. Американците на свой ред реагираха на думите им с приветливи и изразяващи съгласие усмивки, защото не разбираха нито дума. Накрая на французите не им остана нищо друго, освен да формулират възражението си на английски: „Защо на тази среща се говори само на английски, щом тук има и французи?“

Американците останаха крайно изненадани от една толкова странна забележка, но не престанаха да се усмихват и се съгласиха всички речи и изказвания да се превеждат. Дълго търсиха преводач, за да може срещата да продължи. После всяко изречение прозвучаваше на английски и на френски, тъй че срещата се удължи двойно и дори повече, защото всички французи знаеха английски, прекъсваха преводача, поправяха го и спореха за всяка дума.

Кулминация на срещата беше мигът, когато на подиума се качи една прочута американска актриса. Заради нея в залата нахлуха още фотографи и оператори и след всяка изречена от актрисата сричка се чуваше щракване на апарат. Актрисата говореше за страдащите деца, за варварството на комунистическата диктатура, за правото на сигурност, за заплахата, надвиснала над традиционните ценности на цивилизования свят, за неприкосновената свобода на човешкия индивид и за президента Картър, който бил много огорчен от събитията в Камбоджа. При последните думи тя се разплака.

В този миг се изправи един млад френски лекар с рижи мустаци и се развика:

— Ние сме тук, за да тръгнем да лекуваме умиращи! Не сме дошли да прославяме президента Картър! Това да не ви е някакъв пропаганден американски цирк! Не дойдохме да протестираме против комунизма, а да лекуваме болни!

Към мустакатия лекар се присъединиха и други французи. Преводачът се уплаши и не посмя да преведе репликите им. По тази причина двайсетте американци в президиума и сега ги гледаха с усмивки, пълни със симпатия, а мнозина от тях кимаха утвърдително. Един дори вдигна юмрук, защото знаеше, че европейците обичат да правят този жест в моменти на колективна еуфория.