Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (13)

13

Купи за празния апартамент едно легло (за друго обзавеждане засега нямаха пари) и се втурна да работи с цялото ожесточение на човек, който след четирийсетата си година започва нов живот.

На няколко пъти се обади в Женева на Сабина. Тя бе извадила голям късмет: бяха открили нейна изложба там само седмица преди нахлуването на руснаците, тъй че швейцарските ценители на изкуството в прилив на симпатия към малката страна бяха изкупили всичките й картини.

— Благодарение на руснаците забогатях — смееше се Сабина в телефонната слушалка и го канеше в Женева, в новото си ателие, което според нея не се отличавало много от пражкото, тъй добре познато на Томаш.

Искаше му се да се срещне с нея, но не можеше да измисли никаква причина, с която до обясни пред Тереза пътуването си. Затова накрая Сабина дойде в Цюрих. Отседна в хотел. Томаш отиде там след края на работното си време, позвъни в стаята и от рецепцията и се качи при нея. Тя му отвори. Застана пред него с красивите си дълги крака, съблечена, само по бикини и сутиен. На главата си бе сложила черно бомбе. Дълго гледа Томаш, без да помръдне и без да отрони дума. И Томаш стоеше срещу нея безмълвен. После изведнъж си даде сметка, че е трогнат. Свали бомбето от главата й и го положи на масичката до леглото. След това се любиха в пълно мълчание.

Докато се придвижваше от хотела към своя цюрихски дом (където мебелировката отдавна се беше увеличила с маса, столове, кресла, килим), той си казваше щастлив, че носи постоянно със себе си своя начин на живот, тъй както охлювът къщичката си. Тереза и Сабина бяха двата полюса на неговия живот, полюси раздалечени, непримирими, но въпреки това и двата прекрасни.

Ала тъкмо защото Томаш разнасяше начина си на живот навсякъде със себе си, сякаш бе част от тялото му, Тереза продължаваше да сънува същите сънища.

От пристигането им в Цюрих бяха изминали шест-седем месеца, когато една вечер Томаш се прибра късно и намери на масата писмо. С него Тереза му съобщаваше, че е заминала за Прага. Заминала, защото нямала сили да живее в чужбина. Знаела, че тук, в Швейцария, е трябвало да бъде опора за Томаш, но знаела също, че това не е по силите й. Наивно смятала, че в чужбина ще се промени. Вярвала, че след преживяното в дните на окупацията вече няма да бъде дребнава, че ще порасне, ще стане по-мъдра, по-силна. Но се оказало, че се е надценила. Била бреме за него, а не искала да е така. Искала да си направи изводи от всичко това, преди да станело късно. Извиняваше му се, че взима със себе си Каренин.

Томаш глътна силно приспивателно, но въпреки това заспа чак призори. За щастие беше събота и можеше да си остане вкъщи. За сто и петдесети път прехвърли наум цялата ситуация: границите на неговата родина с останалия свят не са вече отворени както по времето на заминаването им за Швейцария. С никакви телеграми и телефони няма да доведе Тереза обратно. Властите няма да я пуснат повече в чужбина. Колкото и да не му се вярва, заминаването и е безвъзвратно.