Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

5
Кратък речник на неразбраните думи (втора част)

Манифестация

На италианците или французите им е лесно. Когато родителите им ги карат насила да ходят на църква, те им отмъщават, като стават членове на някоя партия (комунистическа, маоистка, троцкистка или нещо от тоя род). Що се отнася до Сабина, баща й я пращаше най-напред на църква, а после пак той от страх я принуди да се запише в комунистическия младежки съюз и да посещава неговите мероприятия.

Докато крачеше в редиците на празничната първомайска манифестация, Сабина все не можеше да влезе в крак, тъй че маршируващото зад нея момиче й подвикваше и нарочно я настъпваше по петите. Когато се пееха маршови песни, Сабина никога не знаеше думите им и само си отваряше устата като в ням филм. Но колежките й забелязаха това и донесоха където трябва. От младежките си години бе намразила всякакви манифестации.

Франц беше следвал в Париж и понеже беше изключително талантлив, едва двайсетгодишен си беше осигурил научна кариера. Още тогава беше наясно, че ще изживее целия си живот сред стените на университетския кабинет, обществените библиотеки и две-три аудитории. Тази представа го задушаваше. Жадуваше да излезе навън от живота си, така, както човек излиза от жилището си на улицата.

Затова, докато живееше в Париж, той много обичаше да ходи на демонстрации и манифестации. Беше чудесно да отидеш да отпразнуваш нещо, да изискваш нещо, да протестираш срещу нещо, да не си сам, да бъдеш под открито небе с други хора. Шествията, напиращи по булевард Сен Жермен или от Площада на Републиката до Площада на Бастилията, го очароваха. За него маршируващата и скандираща тълпа бе олицетворение на Европа и на нейната история. Европа, това е Велик Поход. Поход от революция към революция, от битка към битка, все напред.

Бих могъл да го кажа и иначе: животът сред книгите изглеждаше на Франц недействителен. Той жадуваше за истински живот, за докосванията на други хора, крачещи рамо до рамо с него, за техните викове. Не си даваше сметка, че тъкмо онова, което му изглеждаше недействително (работата сред самотата на кабинета и библиотеките), е неговият истински живот, докато манифестациите, които той приемаше за образ на действителността, не са нищо друго, освен театрално представление, танц, празненство, иначе казано — блян.

Като студентка Сабина живееше в общежитие. На първи май всички бяха задължени да се запътят още в ранни зори към сборния пункт за манифестацията. За да е сигурно, че никой няма да се измъкне, студенти-активисти проверяваха дали сградата на общежитието е останала празна. Ето защо Сабина се скриваше в тоалетната и едва когато другите отдавна вече бяха излезли, се връщаше в стаята си. Там цареше тишина, каквато не помнеше през целия си живот. Само някъде отдалеч долитаха маршови мелодии. Сякаш бе намерила убежище в раковина и дочуваше отдалеч бучащото море на враждебния свят.

Година-две след като бе напуснала Чехия, тя се озова съвсем случайно в Париж точно на годишнината от съветското нахлуване в родината й. В града имаше протестна демонстрация и Сабина не можа да се въздържи да не вземе участие в нея. Младите французи вдигаха юмруци и скандираха против съветския империализъм. Лозунгите им и харесваха, но в един момент тя откри с изненада, че не е способна да крещи заедно с другите. Издържа в редиците на демонстрантите само няколко минути.

Сподели това свое преживяване с приятели французи. Те останаха учудени: „Значи не искаш да воюваш срещу окупацията на своята родина?“ Тя се опита да им обясни, че зад комунизма, фашизма, зад всички окупации и нашествия се крие друго, по-фундаментално и по-универсално зло, и за нея олицетворение на това зло е станало маршируващото шествие от хора, вдигащи юмруци и крещящи в унисон едни и същи срички. Но съзнаваше, че няма да може да им го обясни. Смутена, смени темата на разговора.

Красотата на Ню Йорк

Разхождаха се из Ню Йорк с часове. Градският пейзаж се сменяше на всяка крачка, сякаш вървяха по лъкатушна алея през пленителна планинска местност. Насред тротоара бе коленичил отдаден на молитва младеж, току до него, подпряна на едно дърво, дремеше красива негърка, мъж в черен костюм крачеше по средата на улицата и с широки жестове дирижираше невидим оркестър, във фонтана бълбукаше вода, а по парапета му бяха насядали да обядват строителни работници. Железни стълби се катереха по фасадите на грозни къщи от червени тухли, толкова грозни, че всъщност бяха красиви; в съседство с тях се извисяваше грамаден стъклен небостъргач, а зад него друг, на чийто връх бе построен малък арабски палат с кулички, аркади и позлатени колони.

Сабина се сети за картините си: и в тях се събираха иначе несъвместими неща — строеж на металургичен завод, а зад него газена лампа; или пък друга лампа, чийто старинен абажур от цветно стъкло се е натрошил и стъклените отломки плуват над пуста блатиста местност.

Франц каза:

— Европейската красота винаги е била преднамерена. Плод на някакъв естетически идеал и на дългосрочен план, по който човек десетилетия наред е строил една готическа катедрала или ренесансов град. А красотата на Ню Йорк има съвършено различен произход. Тя не е резултат от дадено намерение. Възникнала е без човешки умисъл, както пещерата обраства със сталактити и сталагмити. Форми, сами по себе си грозни, неочаквано, не по план се съчетават в толкова невероятно съседство, че засияват с някаква вълшебна поезия.

— Красота без замисъл. Да — съгласи се Сабина. — Би могло също така да се каже: красотата като грешка. Преди красотата да изчезне окончателно от света, тя ще съществува още известно време като грешка. Красотата като грешка е последната фаза в еволюцията на красотата.

И си спомни своята първа зряла картина: тя бе получила завършен вид благодарение на това, че върху нея по грешка бе капнала червена боя. Да, картините на Сабина се основаваха на красота, родена от грешки, и Ню Йорк беше тайната и истинска родина на нейното изкуство.

Франц продължи мисълта си:

— Може би лишената от замисъл красота на Ню Йорк е много по-богата и пъстра от прекалено строгата и точно изчислена красота, създадена по човешки проект. Но това не е вече европейска красота. Това е чужд свят.

Нима все пак има поне едно нещо, за което Франц и Сабина да мислят еднакво?

Не. Има разлика и тук. Чуждото в красотата на Ню Йорк привлича непреодолимо Сабина. Франц също е запленен от тази красота, но и уплашен: тя го кара да тъгува по Европа.

Родината на Сабина

Сабина разбира неприязънта на Франц към Америка. Франц е европеец до мозъка на костите си: майка му е виенчанка, баща му французин, а самият той е швейцарец.

Франц пък се възхищава от родината на Сабина. Когато тя му разказва за себе си и за своите приятели в Чехия, той чува думи като „затвор“, „преследване“, „танкове по улиците“, „емиграция“, „позиви“, „забранена литература“, „забранени изложби“ и изпитва необяснима завист, примесена с носталгия.

Доверява се на Сабина:

— Веднъж един философ писа за мен, че всичко, което говоря, са недоказуеми спекулации, и ме нарече „почти неправдоподобен Сократ“. Почувствах се страшно унизен и му отговорих със свиреп тон. И представяш ли си?! Този комичен епизод е най-големият конфликт, в който някога съм участвал! Именно тогава моят живот достигна максимума на драматичния си потенциал! Ние двамата с теб живеем в светове с различен мащаб. Ти дойде в моя живот като Гъливер в страната на лилипутите.

Сабина възразява. Казва, че конфликтът, драмата, трагедията не значат абсолютно нищо, че нямат никаква стойност, не крият в себе си нищо, което да заслужава почит или възхищение. Напротив, всеки би трябвало да завижда на Франц, че има своята работа и може да я върши на спокойствие.

Франц клати глава:

— Когато едно общество е богато, неговите членове не са принудени да се занимават с физически труд и могат да се отдадат на духовна дейност. Университетите и студентите в тях стават все повече и повече. За да се дипломират, тези студенти трябва да измислят теми за дипломните си работи. Темите са безкрайно много, защото за всичко на този свят може да се напише трактат. Изписаните листове хартия се трупат в архиви и тези архиви са по-тъжна гледка и от гробище, защото в тях не влиза никой дори на Задушница. Културата се изгубва сред безчислената книжна продукция, сред лавината от букви, сред безумството на количеството. Именно затова ти казвам, че една забранена книга в бившата ти родина означава несравнимо повече от милиардите думи, които бълват нашите университети.

В този смисъл можем да разберем слабостта на Франц към всички революции. По едно време той беше станал симпатизант на Куба, после на Китай, а когато жестокостта на техните режими го отблъсна, се примири меланхолично, че не му остава нищо друго, освен океана от букви, които нямат никаква стойност и които не са животът. Франц стана професор в Женева (където изобщо няма манифестации и демонстрации) и в своеобразно самоотречение (без жени и без манифестации) издаде няколко научни книги, които имаха известен успех. Докато един ден се появи Сабина като откровение; тя дойде от страна, където отдавна вече не вирееха никакви революционни илюзии, но се бе съхранило онова, което най-силно пленяваше Франц в революциите: животът, разиграващ се в едрия мащаб на риска, мъжеството и смъртната опасност. Сабина му възвърна вярата във величието на човешката съдба. За него тя беше още по-красива заради прозиращата през фигурата и мъчителна драма на нейната страна.

Само че Сабина не се умиляваше от тази драма. Думите „затвор“, „преследване“, „забранени книги“, „окупация“, „танкове“ за нея са само грозни думи без помен от романтично ухание. Единствената дума, която отеква в нея сладостно като носталгичен спомен за родината, е думата „гробище“.

Гробище

Чешките гробища приличат на градини. Гробовете са покрити с трева и пъстри цветя. Скромните надгробни плочи и бюстове едва се виждат сред зеленината. По мръкнало гробищата са пълни със запалени свещици и изглеждат така, сякаш мъртвите са си направили там детски карнавал. Да, детски карнавал, защото мъртвите са невинни като деца. Дори животът да е бил изтъкан от грубост и жестокост, на гробищата винаги е царял мир и покой. И по време на война, и по времето на Хитлер, на Сталин, по времето на всички окупации. Когато на Сабина и домъчнееше за нещо, тя се качваше в колата си и отиваше далеч извън Прага да се разхожда из някое от селските гробища, които обичаше. Тези гробища в подножието на синеещи се хълмове бяха прекрасни като люлчина песен.

За Франц гробището винаги е било отблъскващ склад за кости и камъни.