Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (47)

2

Сабина остана сама. Върна се пред огледалото. Все още беше по бельо. Отново сложи бомбето на главата си и дълго се гледа. Учудваше се на самата себе си, че вече толкова години преследва едно изгубено мигновение.

Веднъж, преди много години, при нея дойде Томаш и бомбето го заинтригува. Той си го сложи и застана пред голямото огледало в пражкото и ателие, също както тук подпряно на стената. Искаше да види дали му отива да бъде кмет от миналия век. Когато след малко Сабина започна бавно да се съблича, той сложи бомбето на нейната глава. Стояха прави пред огледалото (винаги стояха там, докато тя се събличаше) и гледаха отражението си. Тя беше само по бельо и с бомбето на главата. Внезапно осъзна, че и двамата са се възбудили от тази гледка.

Как бе могло да стане това? Само преди миг бе приемала бомбето на главата си като шега. Нима само една крачка дели смешното от възбуждащото?

Да. Когато онзи път се гледаше в огледалото, в първите секунди тя виждаше само една чудата ситуация, плод на приумица. Но в следващия миг възбудата надделя над комичното: бомбето не означаваше шега, а насилие; насилие над Сабина, над женското й достойнство. Тя се виждаше в огледалото с голи крака, по фини пликчета, през които прозираше тъмният триъгълник. Бельото подчертаваше чара на нейната женственост, а твърдата мъжка шапка отричаше, изнасилваше, осмиваше тази женственост. Томаш стоеше до Сабина облечен, от което следваше, че същността на онова, което виждаха в огледалото, не бе шегата (нали иначе и той трябваше да бъде по бельо и с бомбе), а унижението. Вместо да отхвърли това унижение, Сабина гордо и провокационно го демонстрираше, сякаш се оставяше доброволно и публично да я изнасилват. Изведнъж усети, че не издържа повече, и дръпна Томаш на земята. Бомбето се търколи под масата, а те двамата се загърчиха на килима под огледалото.

Да се върнем отново на бомбето:

На първо място, за Сабина то беше смътен спомен за забравения дядо, кмет на малък чешки градец от миналия век.

На второ място, то бе спомен от баща й. След неговото погребение братът на Сабина си бе присвоил цялото имущество на родителите им. Тя се заинати и гордо се отказа да търси правата си. Заяви саркастично, че взима бомбето като единствено наследство от баща си.

На трето място, бомбето бе реквизит на любовните й игри с Томаш.

На четвърто, то бе знак за нейната ексцентричност, която тя съзнателно култивираше у себе си. Когато емигрира, не можа да вземе много неща и фактът, че бе понесла този обемист и непрактичен предмет, значеше, че се е отказала от други, по-практични вещи.

На пето място, в чужбина бомбето се бе превърнало за нея в сантиментален предмет. Когато пристигна при Томаш в Цюрих, тя взе шапката със себе си и я сложи на главата си, преди да му отвори вратата на хотелската стая. Тогава се случи нещо, което не бе предвидила: бомбето не беше вече нито смешно, нито възбуждащо; то се бе превърнало във възпоменание за отминалото време. И двамата бяха развълнувани. Любиха се както никога: неприличните игрички бяха неуместни, защото тази среща не беше продължение на еротичните им приключения, при всяко от които им хрумваше по някоя нова малка перверзия, а рекапитулация на времето, химн на общото им минало, сантиментално резюме на несантименталната им история, която чезнеше в дълбините на времето.

Бомбето се бе превърнало в мотив от музикалната композиция на Сабининия живот. Този мотив зазвучаваше отново и отново, но всеки път носеше различно значение; всички тези значения протичаха в бомбето като река в руслото си. И бих могъл да кажа, че това беше руслото на Хераклит: „Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река!“ Бомбето беше речно корито, в което Сабина всеки път виждаше да тече друга река, друга семантична река: един и същи предмет извикваше всеки път за живот ново значение, но заедно с това значение прозвучаваха (като ек, като музикален съпровод от екове) всички предишни значения. Всяко ново изживяване се огласяше от все по-богат акорд. В цюрихския хотел Томаш и Сабина се развълнуваха от гледката на бомбето и се любиха едва ли не през плач, защото черната вещ не беше само спомен за любовните им игри, но и спомен за Сабининия баща и за дядото, живял във век без автомобили и самолети.

Сега вече може би ще разберем по-добре пропастта, която разделяше Сабина и Франц: той се вслушваше жадно в историята на нейния живот, също така жадно и тя се вслушваше в него. Разшифроваха съвсем точно логическото значение на думите, които си разменяха, но не чуваха ромона на семантичната река, която течеше през тези думи.

Затова, когато тя постави пред Франц бомбето на главата си, той се почувства несигурен, сякаш някой го бе заприказвал на чужд език. Не намираше постъпката й нито скандална, нито сантиментална, за него тя бе само неразбираем жест, който го караше да се чувства несигурен, тъй като му се струваше празен откъм значение.

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Ако проследях всички разговори между Сабина и Франц, бих могъл да съставя от възникналите между тях недоразумения голям речник. Но нека се задоволим с един кратък речник.