Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (100)

15

След няколко дни за петицията писаха всички вестници.

Разбира се, никъде не ставаше дума, че това е една вежлива молба, която се застъпва за политическите затворници и моли те да бъдат освободени. Никой вестник не публикува поне едно изречение от краткия текст. Вместо това се говореше надълго и нашироко, неясно и заплашително за някакво противодържавно възвание, което трябвало да стане програма за нова атака срещу социализма. Цитираха се имената на подписалите и тези имена се придружаваха с клевети и нападки, от които Томаш го побиваха тръпки.

Ами да, можеше да се очаква. По онова време всяка обществена акция (събрание, петиция, улична демонстрация), която не беше организирана от комунистическата партия, автоматично биваше окачествявана като незаконна и излагаше на опасност участниците в нея. Всички го знаеха. Но може би тъкмо затова Томаш още повече се ядосваше, че не е подписал. Защо всъщност не подписа? Вече дори не може да си спомни както трябва мотивите за това свое решение.

И ето че отново го виждам в същата ситуация, както в самото начало на този роман. Стои до прозореца и гледа през двора към стената на отсрещната сграда.

Това е образът, от който той се роди. Вече казах, че литературните герои не се раждат като живите хора от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора. Там като във вълшебен орех е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено.

Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго, освен за самия себе си?

Да гледам безпомощно през двора и да не зная какво да сторя; да чувам просташкото куркане на червата си в мигове на любовен трепет; да изменям и да не мога да спра насред прекрасния път на измените; да размахвам юмрук в редиците на Великия Поход; в ексхибиционистична наслада да демонстрирам остроумието си пред тайните микрофони на полицията всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм самият аз с моята биография. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те до един са прекрачили някаква граница, пред която аз само съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница (границата, отвъд която свършва моето „аз“) ме привлича. Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на човешкия живот в капана на онова, в което се е превърнал светът. Но стига толкова. Нека се върнем при Томаш.

Той е сам в апартамента си и гледа през двора към мръсната стена на отсрещната сграда. Тъгува по високия мъж с голямата брада и по неговите приятели, които не познава и с които няма нищо общо. Сякаш е видял на перона прекрасна непозната и преди да успее да я заговори, тя се е качила в спалния вагон на влака за Истанбул или Лисабон.

Отново и отново се мъчеше да прецени как е трябвало да постъпи. Макар да се опитваше да се абстрахира от всичко, отнасящо се до чувствата (възхищението си от редактора, раздразнението от сина), продължаваше да се чуди дали все пак не е трябвало да подпише текста.

Правилно ли е да надигнеш глас, когато заставят някого да мълчи? Да.

Но от друга страна, защо вестниците отделят на петицията толкова място? Печатът (тотално манипулиран от държавата) можеше да си замълчи относно цялата тази афера и никой нямаше да научи за нея. Щом я раздухва, значи е добре дошла за властниците! Паднала им е от небето, за да им позволи да подемат и оправдаят нова мощна вълна от репресии.

Кое тогава е било правилно — да подпише или да не подпише?

Въпросът може да се формулира и така: по-добре ли е да крещиш и по този начин да ускориш края си? Или да мълчиш и с мълчанието да си купиш бавно умиране?

Имат ли изобщо отговор тези въпроси?

И Томаш отново се сеща за известната ни вече теория: човешкият живот се живее само веднъж и затова ние никога няма да узнаем кое наше решение е било добро и кое — лошо. В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения.

С историята нещата стоят почти така, както с живота на отделния човек. Историята на чехите е само една. Един ден и тя ще стигне своя край, също като живота на Томаш, и вече няма да може да бъде повторена.

В хиляда шестстотин и осемнайсета година чешките съсловия събрали кураж, решили се да бранят религиозните си свободи, разгневили се на пребиваващия във Виена свой император и изхвърлили през прозореца на пражкия Храд двама негови висши сановници. Така започнала Трийсетгодишната война, довела впоследствие до почти пълно изтребление на чешкия народ. Дали в онази фатална година е нямало да бъде по-добре за чехите, ако благоразумието бе надделяло над куража? Отговорът изглежда лесен, но не е.

Триста и двайсет години по-късно, в хиляда деветстотин трийсет и осма, след Мюнхенската конференция, светът реши да принесе страната на чехите в жертва на Хитлер. Може би тогава те трябваше да дръзнат да се преборят с осемкратно превъзхождащата ги сила? За разлика от хиляда шестстотин и осемнайсета година този път благоразумието надделя над куража. С капитулацията на чехите започна Втората световна война, в резултат от която този народ изгуби за много десетилетия, а може би столетия, всякаква свобода. Та дали тогава трябваше да проявят повече кураж, отколкото благоразумие? Какво трябваше да сторят?

Ако историята на Чехия можеше да се повтаря многократно, сигурно нямаше да е зле да се изпробват и двата варианта и после да се сравнят резултатите. Без един такъв експеримент можем само да нахвърляме различни хипотези.

Einmal ist keinmal. Онова, което се случва само веднъж, все едно изобщо не се е случвало. Историята на чехите няма да се повтори, нито пък историята на Европа. Историята на чехите и историята на Европа са две скици, надраскани от съдбовната неопитност на човечеството. Историята е точно толкова лека, колкото и животът на отделния човек, непосилно лека, лека като перце, като вдигната във въздуха прашинка, като онова, което утре няма да го има.

Томаш още веднъж се сети с известна носталгия, едва ли не с любов, за високия прегърбен редактор. Този човек действаше така, сякаш историята не е скица, а завършена картина. Така, сякаш всяка негова стъпка ще се повтаря безброй пъти във вечното завръщане; сякаш е абсолютно уверен, че никога няма да се усъмни в никое свое действие. Беше убеден в правотата си и според него това беше израз не на ограниченост, а на почтеност. За разлика от Томаш този човек живееше в друга история — в история, която не е скица (или не знае, че е скица).