Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (55)

10

След четирите години, прекарани в Женева, Сабина се установи в Париж и не можеше да се излекува от меланхолията си. Ако някой я попиташе какво и е, тя нямаше да намери думи да му обясни.

Една житейска драма винаги може да се предаде посредством метафората на тежестта. Казваме, че върху този или онзи човек е легнало тежко бреме. Той успява или пък не успява да се справи с него, грохва под тежестта му, воюва с него, бива победен или побеждава. Но какво всъщност се бе случило със Сабина? Нищо. Тя бе напуснала един мъж, защото бе поискала да го напусне. Преследваше ли я той? Търсеше ли я да й отмъсти? Не. Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.

Доскоро миговете на измяна я изпълваха с трепет и радост, защото откриваха пред нея нов път, в чийто край я очакваше нова измяна, ново приключение. Добре, но ако един ден дойде краят на пътя? Човек може да измени на родителите си, на съпруга, на любимия, на родината си, но когато остане без родители, без съпруг, без любим, без родина, на кого ще изменя тогава?

Сабина чувстваше, че навсякъде край нея е пустота. А дали именно тази пустота не е била целта на всичките и измени?

Естествено, по-рано тя не бе съзнавала това и нищо чудно: всяка цел, която преследва човек, е забулена в мъгла. Девойката, която копнее да се омъжи, няма ни най-малка представа от семейния живот. Юношата, стремящ се към слава, не знае какво е славата. Онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас. Сабина също не знаеше каква цел се крие зад страстта и към измяна. Ако тази цел е била непосилната лекота на битието, то след заминаването си от Женева Сабина се беше доближила опасно до нея.

Живееше в Париж вече три години, когато получи писмо от Чехия. Пишеше й синът на Томаш. Неизвестно как беше научил за съществуването й, бе издирил адреса й и сега се обръщаше към нея като към „най-близката приятелка“ на своя баща. Съобщаваше й за смъртта на Томаш и Тереза. Последните години двамата живеели на село и Томаш работел като шофьор на камион. Имали навик да ходят с камиона до съседния град, където преспивали в някакъв евтин хотел. Пътят дотам минавал през хълмиста местност със серпентини и камионът паднал в едно дере. Телата на Томаш и Тереза били направо неузнаваеми. Впоследствие полицията установила, че спирачките на камиона били безнадеждно амортизирани.

Сабина не можеше да дойде на себе си от това известие. Последната нишка, която я свързваше с миналото, беше прерязана.

Вярна на стария си навик, тя реши да се поразходи из някое гробище, за да се успокои. Най-близо беше Монпарнас. Площта на гробището бе осеяна с каменни беседки, миниатюрни параклиси, издигнати край всеки гроб. Сабина недоумяваше защо мъртвите са пожелали над тях да се извисяват тези имитации на дворци. Гробището беше каменно въплъщение на суетата. Вместо след смъртта си да помъдреят, обитателите му бяха станали още по-неразумни, отколкото приживе. Паметниците бяха израз на тяхната значимост. В гробищата не почиваха татковци, братя, синове, баби, а видни граждани и обществени дейци, хора, удостоени с титли, санове и почести; дори пощаджията излагаше тук на показ своето служебно положение, обществената си значимост, достойнството си.

Сабина крачеше по алеите, когато видя, че малко по-нататък погребват някого. Церемониалмайсторът държеше цял наръч цветя и раздаваше на всеки от опечалените по стрък. Даде и на Сабина. Тя се присъедини към останалите. Те заобиколиха множеството надгробни паметници, докато стигнаха до един пресен гроб, чиято плоча бе отместена встрани. Сабина се надвеси над ямата. Тя беше неимоверно дълбока. Сабина пусна цветето. То полетя, описвайки малки кръгове, към капака на ковчега. В Чехия гробовете са много по-плитки. В Париж гробовете са толкова дълбоки, колкото са високи сградите. Погледът на Сабина падна върху отместения камък. Тя настръхна от ужас и побърза да си тръгне.

Цял ден мисли за този камък. Защо я бе изплашил толкова?

Отговори си: ако гробът е покрит с камък, мъртвецът никога няма да може да излезе от него.

Но нали мъртвецът и без това не може да излезе от гроба си! Тогава не е ли все едно дали е затиснат с пръст или с камък?

Не е все едно: затиснем ли гроба с камък, значи не искаме мъртвият да се завърне сред нас. Тежкият камък говори на мъртвия: „Остани там, където си!“

Сабина си спомни гроба на своя баща. Над ковчега му имаше пръст, в нея растяха цветя и яворово дърво протягаше корени към ковчега — сякаш чрез тези корени и цветни стъбълца мъртвият излизаше от гроба. Ако баща й го бяха затиснали с камък, тя никога нямаше да може да разговаря с него след смъртта му, никога нямаше да чуе сред шепота на клоните опрощаващия му глас.

Как ли изглежда гробището, в което лежат Тереза и Томаш?

Мислите й отново се прехвърлиха върху тях. Пътували понякога до съседния град да преспят в тамошния хотел. Това място в писмото я беше заинтригувало. То свидетелстваше, че двамата са били щастливи. Сабина отново виждаше Томаш като една от своите картини: отпред Дон Жуан като фалшив декор, излязъл изпод ръката на наивист; през пукнатината в този декор се вижда Тристан. Томаш беше загинал като Тристан, а не като Дон Жуан. Сабинините родители бяха умрели в една и съща седмица. Томаш и Тереза — в една и съща секунда. Внезапно й домъчня за Франц.

Когато веднъж му разказа за гробищните си разходки, той се потърси от отвращение и нарече гробищата бунище за кости и камънак. В тази минута между тях зейна пропастта на неразбирането. И едва днес, на монпарнаското гробище, Сабина разбра смисъла на думите му. Съжали за нетърпението си. Може би ако бяха останали заедно по-дълго време, щяха постепенно да се научат да разбират думите, които изричаше другият. Речниците им щяха да се приближават един към друг бавно и срамежливо като много плахи любовници и нейната музика може би щеше да постигне съзвучие с неговата. Но вече беше късно.

Да, късно беше и Сабина знаеше, че няма да остане в Париж, че ще тръгне отново на път, още по-надалеч, защото ако умре тук, ще я затиснат с камък, а за една жена, която не може да намери никъде покой, представата, че нейният бяг ще бъде спрян за вечни времена, е непоносима.