Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nesnesitelná lehkost bytí, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Ринги Рае (2012)

Издание:

Милан Кундера. Непосилната лекота на битието

Издателска къща „Колибри“ — София

Преводач: Анжелина Пенчева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Превод: Анжелина Пенчева

Редактори: Стефан Бошнаков, Силвия Вагенщайн

Коректор: Людмила Стефанова

Чешка. Първо издание

Формат 84Х108/32. Печ.коли 20

Цена 8,00 лв.

Предпечатна подготовка „Алкор — Владислав Кирилов“

Печатница „Абагар“ — В. Търново

ISBN 954–529–151–6

История

  1. — Добавяне

21

Томаш се прибра, легна си и заспа по-рано от друг път. След около час се събуди от болки в стомаха. Това беше старо неразположение, което се обаждаше винаги в мигове на депресия. Томаш отвори аптечката и изруга. Вътре нямаше никакви лекарства. Беше забравил да си набави. Помъчи се да потисне пристъпа със силата на волята си и, общо взето, успя, но така и не можа да заспи. Когато Тереза се прибра (беше към един и половина), на него му се прииска да си поприказва с нея. Разказа й за погребението, за това как редакторът бе отказал да разговаря с него и за срещата си с колегата С.

— Прага стана отвратителен град — отбеляза Тереза.

— Вярно е съгласи се Томаш.

След кратка пауза Тереза каза тихо:

— Най-добре би било да се махнем оттук.

— Така е — рече Томаш, — но няма къде да отидем.

Той седеше на леглото по пижама. Тя приседна до него и го прегърна през кръста. После каза:

— На село.

— На село ли? — учуди се Томаш.

— Там ще бъдем сами. Там няма да срещаш нито редактора, нито бившите си колеги. Там хората са други, има природа, която не се е променила от памтивека.

В този момент Томаш пак усети слаба болка в стомаха. Струваше му се, че е стар и че не му се иска нищо друго, освен мъничко мир и спокойствие.

— Може би си права — изрече той с усилие, защото болката му пречеше да диша.

Тереза продължи:

— Там може да си имаме къща с градинка. Поне Каренин ще тича на воля.

— Така е — съгласи се Томаш.

Веднага след това си представи какво би било, ако наистина заминат на село. Там той трудно би могъл да има всяка седмица нова жена и еротичните му приключения ще свършат.

— Само че на село ще скучаеш с мен — каза Тереза, сякаш четеше мислите му.

Болката пак се усили. Томаш не можеше да говори. Хрумна му, че гонитбата на жени е за него също някакво „Es muss sein!“, императив, който поробва. Страстно искаше да си почине. Но наистина да си почине, да си отдъхне от всички императиви, от всички „Es muss sein!“. Щом можа да си почине (и то завинаги) от операционната маса в болницата, защо да не може да си почине и от операционната маса на света, върху която разрязваше с въображаемия си скалпел калъфа, където жените крият илюзорната милионна частица неповторимост.

— Теб те боли стомахът! — забеляза едва сега Тереза.

Томаш потвърди.

— Би ли си инжекция?

Той поклати глава:

— Забравил съм да се запася.

Тереза се ядосваше на неговата немарливост и галеше леко изпотеното му от болка чело.

— Отпусна ме малко — каза той.

— Легни си — промълви тя и го зави с одеялото. После отиде в банята и след малко легна до него.

Той извърна глава на възглавницата към нея и се смая: мъката, която излъчваха очите й, беше непоносима.

— Тереза, кажи ми какво ти е? В последно време с теб става нещо. Усещам го. Знам, че е така.

Тя клатеше глава.

— Не, нищо ми няма.

— Недей да отричаш!

— Добре тогава: все същото — отрони Тереза.

„Все същото“ означаваше нейната ревност и неговите изневери. Но Томаш не преставаше да настоява:

— Не, Тереза. Този път е нещо друго. Никога не си била толкова зле.

— Щом искаш, ще ти кажа. Иди да си измиеш косата.

Той не я разбра.

Тереза проговори с тъжен, кротък, почти нежен глас:

— Вече няколко месеца косата ти мирише силно. Мирише на нечий женски скут. Не исках да ти го казвам. Но вече много нощи съм принудена да мириша скута на някоя твоя любовница.

Тя не се беше доизрекла, когато стомахът отново го заболя. Обзе го отчаяние. Толкова често се къпе! Толкова старателно търка цялото си тяло, ръцете, лицето, та по тях да не остане и следа от чужда миризма. Избягва да употребява благоуханни сапуни в чуждите бани. Навсякъде носи със себе си неароматизиран сапун. Но за косата беше забравил! Да, за косата изобщо не се беше сетил!

И си спомни за една жена, която сядаше върху лицето му и го караше да я люби с цялата си глава, дори с темето. Сега я мразеше. Що за идиотско хрумване! Знаеше, че няма смисъл да отрича и че не му остава нищо друго, освен да се усмихва глупаво и да иде в банята да си измие косата.

Тя го погали по челото.

— Лежи си, лежи си. Не си струва. Аз вече свикнах.

Стомахът го болеше и той жадуваше мир и спокойствие.

Накрая каза:

— Ще пиша на оня мой пациент, дето го срещнахме в курорта. Ти била ли си по тия места, където е селото му?

— Не — отговори Тереза.

Томаш едва говореше. Успя само да и каже:

— Гори… хълмове…

— Да, ще го направим. Ще се махнем оттук. Но сега спри да говориш — каза Тереза, като не преставаше да го гали по челото. Лежаха един до друг и вече не говореха. Болката полека затихваше. Скоро и двамата заспаха.