Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (94)

9

Когато понякога приятели му задаваха въпроса колко жени е имал през живота си, Томаш отговаряше уклончиво, а ако те въпреки това настояваха за точен отговор, казваше: „Трябва да са някъде около двеста.“ Някои завистници го обвиняваха, че преувеличава. Той се защищаваше: „Та това съвсем не е много. Започнал съм с жените преди близо двайсет и пет години. Разделете двеста на двайсет и пет. Падат се някакви си осем нови партньорки годишно. Много ли са?“

Но откакто живееше с Тереза, еротичната му активност се сблъскваше с организационни проблеми; той можеше да й отдели (между операционната маса и дома си) само тесен отрязък от време, който наистина използваше интензивно (така, както земеделецът планинец хвърля маса труд на малката си нивица), но който не можеше да се сравнява с неочаквано полученото в дар шестнайсетчасово пространство. (Казвам шестнайсетчасово, защото и осемте часа, през които Томаш миеше прозорци, бяха запълнени със запознанства с нови продавачки, чиновнички, домакини, с които той можеше да си урежда срещи.)

Какво търсеше в тези жени? Какво го влечеше към тях? Нима плътската любов не е вечно повторение на едно и също?

Не, не е. Винаги остава един малък процент непредвидимост. Вярно, когато Томаш загледаше някоя жена в рокля, той можеше приблизително да си я представи гола (тук опитът на лекаря допълваше опита на любовника), но между приблизителността на представата и сигурността на реалността оставаше малка пролука непредвидимост и тя не му даваше мира. Само че преследването на непредвидимото не свършва с разбулването на голотата, а продължава и след него: как ли ще се държи, след като се съблече? Какви ли думи ще изрича, докато я люби? В каква тоналност ще бъдат стоновете й? Каква гримаса ще се изпише върху лицето й в миговете на върховно удоволствие?

Уникалността на „аза“ е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният „аз“ е онова, което се различава от общото, тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.

Томаш, който през последните десет години от лекарската си практика се е занимавал изключително с човешкия мозък, знае, че нищо не е тъй трудно доловимо, както „азът“. Между Хитлер и Айнщайн, между Брежнев и Солженицин има много повече сходства, отколкото различия. Изразено в цифри, би изглеждало така: между тях има една милионна част различия и деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет милионни сходства.

Томаш е обсебен от страстта да открие и завладее тази една милионна част и именно с това си обяснява своето женкарство. Манията му не са жените; манията му е непредвидимото у всяка от тях, онази милионна част, която отличава една жена от друга.

(Навярно тази бе точката, в която се срещаха страстта му на хирург и страстта му на женкар. Той продължаваше да държи въображаемия скалпел дори когато беше с някоя любовница. Жадуваше да се домогне до скритото дълбоко у всяка жена и за да постигне целта си, трябваше да прониже женската плът.)

Наистина, в правото си сме да попитаме защо Томаш търсеше тази милионна част различие именно в секса. Нима не можеше да я открие, да речем, в походката, в кулинарните предпочитания или в културните развлечения на една или друга жена?

Несъмнено различната една милионна присъства във всички области на човешкия живот, само че навсякъде там тя е обществено достояние, не се налага да бъде откривана, не е нужен скалпел, за да се добере човек до нея. Ако една жена предпочита кашкавала пред тестения сладкиш, а друга не вкусва карфиол, това наистина откроява тяхната индивидуалност, но едва забелязали тази индивидуалност, ние се убеждаваме, че тя е безкрайно маловажна, излишна и следователно няма никакъв смисъл да й обръщаме внимание и да търсим в нея някаква стойност.

Единствено в сферата на сексуалността различната една милионна част изглежда в нашите очи нещо ценно, защото не е обществено достояние, а трябва да бъде завоювана. Само преди половин век това завоюване е отнемало много време (понякога седмици, дори месеци!), тъй че времето, вложено за завоюването, е станало мярка за ценността на плячката. И днес, въпреки че времето за завоюване се е съкратило неимоверно, сексуалността все още ни се струва ковчеже, в което се крие женският „аз“.

Следователно поведението на Томаш спрямо жените в никакъв случай не беше гонене на удоволствието (удоволствието беше за него нещо като допълнителна премия), а желание да покори света (да отвори със скалпела си проснатото тяло на света).