Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (30)

13

Да, не беше въздишка, нито стенание, беше същински вик. Тереза викаше толкова силно, че Томаш извръщаше глава от лицето й. Имаше чувството, че гласът й, звучащ до самото му ухо, ще спука тъпанчетата му. Виковете на Тереза не бяха израз на чувственост. Чувствеността е максимална мобилизация на сетивата: човек наблюдава напрегнато партньора си и се вслушва във всеки издаден от него звук. Викът на Тереза, напротив, се стремеше да заглуши сетивата, зрението, слуха. Викаше самият наивен идеализъм на нейната любов, която искаше да бъде отрицание на всички противоречия, на дуализма между душата и тялото, а може би и на самото време.

Дали очите й бяха затворени? Не, но тя не виждаше нищо, беше ги вперила в празния таван. На моменти мяташе буйно глава насам и натам.

Когато престана да вика, тя заспа сгушена до Томаш и цяла нощ го държа за ръката.

Още като осемгодишна заспиваше, стиснала едната си ръка с другата. Представяше си, че държи любимия, мъжа на своя живот. И ако сега стискаше насън ръката на Томаш тъй настойчиво, ние можем да я разберем: тя се бе подготвяла и тренирала за това още от детството си.